Впрочем тя още се питаше и кой е собственикът.
Щом оглавяваше мрежа от шпиони, не се ли очакваше, че е способна да научава такива неща?
Не се наложи да чака дълго. Каза си, че това е едно от предимствата на новия ѝ пост. Сега беше дясната ръка на Бялата, а никой не би посмял да губи времето на Бялата. Срещу нея седна илитийски банкер, потомък на един от видните родове търговци и банкери — Онесто. Беше на двайсет и пет и може би тепърва започваха да го смятат за достатъчно зрял човек. Върнал се у дома, след като изучавал занятието си в някоя от сатрапиите, и сега му бяха поверили срещата със съпругата… или вдовицата на Призмата. Да, на двайсет и пет можеха да си мислят за него, че прави първи крачки в зрелостта, защото той имаше пред себе си още пет десетилетия. Колко различен беше животът на мундите…
Премяната на Тургал Онесто подхождаше дори за празника на Слънцето и той ухаеше на изискан парфюм, който Карис би могла да разпознае, ако през последните проклети шестнайсет години беше дама, а не воин. Когато седна, мъжът преглътна тежко. Отдавна не бяха искали от него да докладва. Бялата го вербувала още като момче. И самата Карис се чувстваше доста неловко. Не бе носила рокля откакто онзи мръсник крал Гарадул я плени и я принуди. Предпочиташе униформата си от Черната гвардия, само че ѝ я отнеха. Карис още гадаеше дали забраната е наложена по заповед на командир Железни, или на Бялата. И двамата не пожелаха да ѝ кажат, значи който и да беше, имал е одобрението на другия.
И ето я сега тук с дрехи, които отправяха ясно послание към всички наоколо. Неин съпруг беше Призмата и тя трябваше да подбира облекла от всички сатрапии, за да не показва предпочитания към никоя. Днес това означаваше свободно падаща абая от бяла коприна, бродирана дискретно с лилави нишки мурекс, но със смъкнат на раменете джилбаб — на Ясписите не ценяха скромността колкото във вътрешните земи и хълмовете на Пария. Бялото беше традиционният цвят за опечалените, защото парийците вярваха, че смъртта е възкачване към светлината, а не пропадане в мрака. Карис обаче подбра и малко ярки цветове — светъл шал в бяло, синьо, червено, пурпурно и зелено, макар да бе избелила косата си.
Моят съпруг изчезна и аз скърбя за това, казваха дрехите ѝ, но той не е мъртъв. Богатата премяна подчертаваше, че тя очаква от околните да се отнасят подобаващо с нея, че е заела мястото си, което ѝ даваха богатството и властта. Дори имаше телохранителка от Черната гвардия. Олекваше ѝ донякъде, че с нея е тантурестата ѝ приятелка Самит, но жената се отнасяше съвсем сериозно към задълженията си, стоеше до масата, държеше под око всекиго и всички, отнасяше се с Карис като с поредната подопечна, която е сляпа и глуха за опасностите.
— Това ще освободи вниманието ти, за да го вложиш изцяло в задачата си — бе казала Бялата.
Щом банкерът седна, Карис скръсти крака. Напомняше си, че тази дреха не е рокля, и въпреки това се чувстваше гола и уязвима. Още по-лошо беше, че не си я избра сама. Помогна ѝ Марисия снощи, след като попита какви изисквания има Карис към облеклото си за този ден. Карис обясни, макар да не спомена каква задача ще изпълнява. Робинята прие безропотно премълчаното и просто ѝ каза, че може да си легне, за останалото ще се погрижи тя.
Когато Карис се събуди, тези дрехи чакаха да ги облече. Подхождаха ѝ безупречно.
— Как?… — промърмори, докато Марисия връзваше фльонгите.
— Шивачката още има мерките ви.
Карис я зяпна.
— Не съм се отбивала при шивачка от години.
— Забелязах и че сте отслабнали малко оттогава — сдържано продължи робинята, — затова предложих някои промени.
Тази наблюдателност и паметливост, ужасната ѝ кадърност във всичко бяха вбесяващи. И какво — Гавин е я държал при себе си не само да му топли леглото. Може пък точно в това да не е била чак толкова добра…
„Защо си пълниш главата с тези глупости? Тя е хубава и способна, стайна робиня е на Гавин от години.“ Карис се опитваше да си втълпи, че няма да ревнува от нищо, което Гавин е правил, преди да свържат живота си. Нямаше да е честно. Не беше правилно… и все не можеше да се отърве от тези мисли. Вместо да е доволна, че е спал само със стайната си робиня, вместо да ляга с всяка жена, която би направила с радост това.
Но уменията на Марисия да се справя с всичко пробуждаха в Карис нещо грозно. Защо не я ценеше? В името на Оролам, нима виждаше съперница в една робиня? Що за нелепост! Можеше да я изпъди на мига. Но и така нямаше да е честно, нали? Марисия се стараеше да служи добре, без да се натрапва, дори прикриваше колко добре си върши работата, за да не се набива на очи. Може би очакваше от Карис да е дребнава… и това си беше самата истина.