Той рухна изведнъж.
— Не се съмнявайте в уважението ми. Моля ви, моят дядо бездруго е изчерпал търпението си спрямо мен. Ще ме лиши от наследство, ще ме прогони. Ако го направи, ще бъда безполезен и за вас, нали?
— Тургал, нямам намерение да ти проваля живота. Искам от тебе да прехвърлиш всички тези суми в нова сметка… заради шанса още някой да разполага с тези числа. Ще го направиш още днес.
— Мога да го направя.
— Висшия лукслорд Андрос Гайл също би могъл да посегне на тези пари.
— Моят дядо винаги се среща лично с него. Но ако сумите са в нова сметка, дори Андрос Гайл не би успял да сложи ръка на тях.
Дядото явно беше умен човек. Този младок не би издържал и две минути в надхитрянето със стария Гайл.
— Добре — каза Карис. — А сега жест на благоволение от моя страна. Вашите отдавнашни съперници от фамилията Адими са намислили да преместят основните си складове в Аборнея от Тъмното в Източна земя. Нуждаят се от повече място, а и пристанището там е по-добро. Намерили са подходящ терен и изкупуват тихомълком нотариалните актове. Неколцина се инатят и не продават и те са започнали да ги тормозят. Ако вашата фамилия желае, може да купи тези имоти, достатъчно е да кажете на собствениците: „Слънцето огрява покорните.“ Бялата очаква от вас да им предложите добра цена, защото ще предпочетат вас при продажбата. Вие на свой ред можете да препродадете имотите с огромна печалба на Адими… или да откажете, ако желаете да им навредите. Предай на дядо си, че трябва да закриля семействата, които ще ви продадат имотите, от отмъщението на Адими, както и да изпрати натам най-бързия си кораб, каквото и да е решението му, защото всичко това е започнало преди три седмици.
Очите на Тургал светнаха.
— Ако е вярно, ще бъда незаменим в очите на моя дядо. Това е…
— … сериозна услуга от наша страна. Ти си в делови отношения с нас, Тургал Онесто, и ще се убедиш, че сме добри партньори. Ние имаме интерес да се издигнеш, но само докато си помагаме взаимно.
— Да — промълви той. — Звучи съвсем разумно.
— Моля те да ме разбереш, Тургал. Някои тълкуват такива добрини като недостиг на воля. Но Хромарият се отличава дори с прекомерна воля. Опиташ ли да ни изиграеш… но не е нужно това да се случва. Няма да искаме от тебе повече, отколкото си в състояние да даваш. Сега разбра ли ме?
Разбра я. Прочете в очите му, че за броени минути премина от страх към избавление и накрая към послушание. Карис съжаляваше само за едно — че не бе постигнала това сама. Всяка точка за натиск и всеки подкуп бяха предложени от Бялата.
Даде знак на домакинята, че срещата е завършила и иска защитата да бъде премахната. Жената ги доближи тутакси. Карис се сбогува с Тургал Онесто и даде щедър бакшиш на домакинята, която пък незабелязано ѝ връчи руло документи на оризова хартия — своите доклади.
Целият разговор с Тургал, колкото и добре да завърши за Карис, оставаше само второстепенен според Бялата — целта беше да разполага с бъдещ източник на сведения, а и да си осигури независимост. Всъщност той не бе записал една от най-големите сметки. Или не знаеше за нея, или съхраняваше числата в паметта си. „Няма значение — каза ѝ Бялата, — позволи му тази победа.“ Можеха да си послужат с това, за да го притиснат, ако ги принуди. Истинският източник на сведения тук беше красивата домакиня, притеглящата свръхвиолетово Махшид Рошан. Тя виждаше всички, познаваше всички и чуваше всичко или пряко, или чрез другите прислужници и роби. Една от най-способните шпионки на Бялата. Карис се нуждаеше от нея.
Карис стана, като внимаваше да не се взира прекалено в жената, която трябваше да е неразличима от останалата прислуга в заведението, и си тръгна. Щом излезе, отпрати Самит, която сви устни, но я остави сама.
Поне през остатъка от деня щеше да използва обучението си в Черната гвардия — между двете срещи трябваше да се увери, че не я следят.
Почти ѝ олекна, когато откри, че е следена.
17.
Макар че мнозина сред новоприетите в Черната гвардия се бяха върнали от истинска война, подготовката им бе подновена незабавно, а наставниците им се отнасяха с тях все едно не знаят почти нищо. Дори да беше вярно, Тея се дразнеше. Седмиците се изнизваха и наставниците се държаха сякаш нищо не се е случило, нищо не се е променило.
— Правят го, за да се чувстваш нормално — каза Бен-хадад след поредната тренировка, която приключиха задъхани, а неколцина повръщаха.