— Какво има, калийн?
— Един мъж ме изпрати да ви кажа, че трябва да се срещнете веднага с него. Чака във вашата стая.
— Мъж ли? Как изглежда?
— Висок, господарке. И… червенокос. Все се усмихва…
Тея изруга гръмогласно и малката робиня чак подскочи.
— Съжалявам. Можеш да си вървиш. Благодаря ти.
Значи дойде денят. Господин Шарп имаше задача за нея. Една задача и ще се отърве. Да бе… Тея знаеше как продължават такива истории. Една задача, за да затънеш. За толкова тъпа ли я смяташе онзи? А от друга страна, имаше ли избор?
Колко страшна можеше да е задачата?
Не искаше да мисли за това. Тръгна припряно към стаята си… да, стаята на Кип. Поколеба се пред прага, но щом си припомни, че господин Шарп може да я убие бързо, незабелязано и без да остави следи, отвори вратата.
Седеше на леглото ѝ, скромно скръстил крака и събрал длани в скута си. Дари я с широка, хубава, престорена усмивка.
— Един кораб ще акостира след не повече от час. Казва се „Червеният гларус“, идва от Зелени пристан. На него пътува един мунд — Дравус Уейр, носи набиваща се на очи шапка в червено, жълто и зелено. Той има свитък документи. Може би в кутия на вестоносец със сребърни инкрустации в краищата. А може би не са в кутия.
— Знаеш, че не различавам червеното от зеленото. И ако документите не са в кутията, няма как да знам къде ги крие. Знаеш, че…
— Наясно съм с твоите затруднения. Опитвам се да разбера докъде се простират способностите ти — прекъсна я господин Шарп. — От тебе се очаква да… отнемеш документите, преди той да пристигне в резиденцията на посланика на Кървавата гора. Дравус Уейр е шпионин и ще бъде нащрек. Каквото и да се случи, няма да позволиш да те запомни и разпознае. Ще разменя неговите документи срещу твоите документи. Разбра ли? Получаваш свободата си срещу дребна кражба.
Разбра, и още как. Страхуваше се от тази задача, откакто…
— Не повече от час ли каза?
Времето едва би стигнало да отиде там. Той пак се усмихна като риба.
— Излез! — троснато каза Тея.
— Моля?
— Трябва да се преоблека. Няма да отида с дрехи на мунд. Веднага! Нямам време за твоите глупости.
Тежкият шамар я събори на пода.
— Калийн, не забравяй кой заповядва тук. Или ще се държиш почтително, или ще те науча на това.
Тя се изправи на треперещите си крака, стиснала юмруци. „Губиш време, Тея.“
Смъкна панталона и туниката на сивата новобранска униформа, впила убийствен поглед в господин Шарп, докато навличаше дрехите си на дисципула. Нямаше да се набиват на очи колкото униформата, но пак щяха да изпъкват повече, отколкото ѝ допадаше. За жалост нямаше толкова пари, че да си позволи повече от два ката дрехи.
Господин Шарп я наблюдаваше безстрастно.
— Какво има в това мускалче? Масло? Парфюм?
— Нищо особено.
Той не настоя за отговор.
— Ще бъда пред кръчмата „Кръстопътят“. След два часа.
Само минути по-късно Адрастея се промъкваше в следобедните тълпи на Големи Яспис и потискаше страха си с решителност. Веднъж я набеляза някаква банда, но тя успя да им се изплъзне. Отне ѝ обаче още няколко минути. Привидя ѝ се Кип, излизащ от дюкянче в пресечка, но я подведе въображението… или гузната съвест.
Щом свършеше това, щеше да е свободна.
Разбира се, нямаше да е истинска свобода. Щяха да я оплетат в нещо още по-лошо. Получеше ли документите си, никой не би могъл да я прехвърля като собственост от едни ръце в други. Но пак щеше да си остане робиня — негласна робиня на господин Шарп. От друга страна, да се отърве от един човек щеше да е стократно по-лесно, отколкото да се откопчи от всички закони на сатрапиите.
„Аз съм робиня, а не глупачка.“
От кого предпочиташе да зависи — от господин Шарп или от господарката Аглая Красос? Шарп беше безмилостен, а Аглая беше на почит и уважение. Той се криеше в сенките, тя — на светло. Тея беше готова да рискува със сенките. „Върши си работата. Ще се нуждаеш от цялото си хитроумие.“
Невъзможно. Не ѝ остана време да подбере инструменти, да се предреши. Не бе проучила човека, когото искаха да ограби. Тази работа имаше някаква скрита страна. Или господин Шарп просто не разбираше, че иска невъзможното от нея, или ставаше още нещо.
Да, имаше и друго. Тея беше уверена в това. Но какво ли беше? Да не я тласкаше нарочно към провал? Защо?
Стига умуване. Ще има време затова по-късно. Първо да направи необходимото, за да успее. С роклята в убито бяло на учаща в Хромария и вързана със златистия шал коса наистина не се набиваше на очи чак толкова, но това не стигаше.