Подмина още десетина улички, преди да открие каквото търсеше. Момче на дванайсетина години — важно беше да е по-малък — метеше пред дюкян. Сам, усърден, с дрехи на чирак и обикновена шапка с широка периферия.
Тя закрачи малко по-кръшно. Момчето вдигна глава, зяпна я, извърна се стеснително и пак ѝ зяпна.
— Здрасти, красавецо. — Тя спря точно пред него.
Той погледна наляво и надясно и се изчерви.
— Кой, аз ли? Ъ-ъ…
Тя го целуна по устата, грабна шапката от главата му и се притисна до него. Цялото му тяло се скова. Тея го пусна и нахлупи шапката му.
— Благодаря!
Устата му беше отворена, но бе загубил дар слово.
Преди да се скрие зад ъгъла тя се обърна и го дари с въздушна целувка. Той протягаше ръка с изпружен показалец към нея, обаче не помръдваше. Метлата беше паднала забравена на калдъръма.
Тея профуча тичешком покрай следващите две пресечки, в случай че момчето се освести прекалено бързо. После започна да оглежда въжетата с прани дрехи, търсеше си нещо по мярка. Хората уж трябваше да простират само в дневната жега, за да не пречат на лъчите между Хилядата звезди в късния следобед или вечерта. Разбира се, не всички спазваха правилата. Имаше някаква свобода на избора какво да открадне. Можеше да стегне панталона с колана си, ако се окаже твърде широк, а стига ризата или туниката да не беше огромна, щеше да ѝ върши работа. Но торбестите дрехи могат и да пречат, а ако се наложеше да бяга, не искаше панталонът да се смъкне около глезените ѝ.
Щом зърна каквото искаше, забави крачка. Момчешки панталон и туника на въже един етаж над нея и спряла точно под дрехите каруца. Момиченце на не повече от шест години държеше поводите на кончето, докато баща ѝ или майка ѝ са вътре.
Тея се засили, скочи на каруцата и стъпи на ритлата като котка, пазеща равновесие върху ограда. Докопа панталона и туниката, подпря се с крак на седалката на коларя и скочи със салто на улицата.
Спря само на пет стъпки от момиченцето.
Подмигна ѝ засмяна. После се поклони. Детето се блещеше толкова стъписано, че Тея не очакваше да продума.
Но момиченцето се разпищя.
Тея закрачи припряно, но не беше стигнала до ъгъла, когато майката на детето изтича навън да види какво става. За късмет малката беше толкова разстроена, че още не можеше да обясни как някаква жена тупнала пред нея от небето. Тея се измъкна.
Отбягваше главните улици, предпочиташе незначителния риск да ѝ посегнат, отколкото да се промъква в тълпите. Накрая се шмугна в дълбокия вход на една пекарна, която толкова късно през деня беше затворена, а фенерите до входа — угасени.
Тея нахлузи панталона под роклята, огледа уличката и в двете посоки, видя само няколко жени, които не ѝ обръщаха внимание, и смъкна роклята. Облече туниката, сгъна припряно роклята, пъхна туниката в панталона, стегна колана и поиздърпа навън гънките на туниката, за да е по-свободна. Намести шапката на главата си, прибра косата си под нея и пъхна сгънатата рокля под туниката на корема си. Коланът я задържаше и роклята прикриваше бездруго оскъдните извивки на тялото ѝ.
Пак си припомни унило с колко малко усилия можеше да се престори на момче.
Добра се до кейовете след десетина минути. Хората на доближаващите пристанището кораби гледаха със страхопочитание куполите и огледалата на града, седемте сияйни кули на Хромария. Но за идващия откъм града впечатлението беше съвсем друго. Пристанището беше огромно, а Големи Яспис — сред най-големите градове на света, и почти всички необходими припаси се доставяха по море. Очите на непосветения виждаха тук само хаос. Тея обаче чу веднъж думите на едно момче от своята група, чийто баща беше докер: говореше едва ли не вдъхновено за пълната съгласуваност, за същинското изкуство на работата в пристанището. Но на нея ѝ приличаше на мравуняк. Хиляди хора кръстосваха във всички посоки, имаше гъмжило от кораби с всевъзможни размери, пристигаха и потегляха каруци, върволици яки мъжаги пренасяха какво ли не, жени щракаха с топчетата на сметала и тя дори не можеше да се досети какво вършат.
Отиде право при мъж, който отговаряше на въпросите на работници и ги пращаше на едно или друго място.
— „Червеният гларус“? — попита го, като се постара да снижи гласа си с цяла октава.
— Дванайсети кей, зелената страна.
Да му каже, че „зелената страна“ с нищо не помага на човек, който е сляп за два цвята, означаваше само да си изпроси нежелано внимание. Така че си затвори устата и го подмина.
„Червеният гларус“ бе акостирал и още преди да излезе на Дванайсети кей, Тея забеляза конте с широкопола шапка в жълто и две различни степени на сивото. Нейният човек. Изумителен късмет.