Не биваше да навлиза в тази противна територия. Това не беше новият му дом. Какво като го биваше в гребането? Щеше да избяга или да бъде спасен, това изобщо не подлежеше на съмнение. Не беше гребец, просто щеше да гребе известно време.
Гавин притежаваше роби. Ако по лицата им се мернеха страх, отчаяние или погнуса, преценяваше дали ще посегнат на живота му. Ако не беше така, забравяше за това. Забравяше и за тях. Те не заслужаваха вниманието му.
Само с Марисия се отнасяше човечно. Или поне се държеше добре с нея. Повече от добре. Проявяваше се като превъзходен собственик спрямо робинята, която беше най-близка с него. Все пак е нещо…
— Сигурен ли си, че баща ти не иска да се върнеш? — попита Топчията.
— Нали видя къде беше забит този меч? — Гавин не помнеше как са го извадили от водата, но му казаха, че е бил набучен на проклетията. — Тъкмо баща ми ме намушка.
Вярно, макар и само донякъде. Гавин пое острието на ножа в собственото си тяло, когато видя, че ще наръгат или него, или Кип. Странен пристъп на налудничав героизъм. А тези тук бяха удавили Кип. Ето ти я цялата полза от геройствата.
— Какво искаш? — попита Гавин.
Топчията разпери ръце върху мускета и вдигна лице към слънцето. Куртката се разтвори на жилавото му тяло.
— Топчията иска легенда.
— Имаш си две. Убиец на морски демон, нали? Значи си легенда още от шестнайсетгодишен. И залови мен — каква по-хубава легенда от това?
— Ти го казваш — подсмихна се капитанът.
— Ами сетих се, че Топчията не си пада по престорена скромност — тутакси отвърна Гавин.
Топчията се подвоуми.
— Да, прав си. — Замисли се, накрая завъртя ръка да посочи кораба, екипажа и дори вълшебния меч. — Това не ми стига. Разбра ли? Поне ти разбираш, нали? Още бях момче, когато си заслужих първата легенда. Няма как да остана прословут с това цял живот.
Гавин не се ухили от подмяната на „прославен“ с „прословут“. В момента Топчията не беше в настроение да преглътне и най-добродушната насмешка.
— И си беше наполовина късмет — призна капитанът и поклати глава. — Не може да запомнят човек само с едно нещо, нали? — Не чакаше отговор, а с мрачно веселие протегна ръка към хоризонта. — Виждаш ли онова там?
Гавин нямаше как да види нищо в тази посока. Топчията изсумтя, позагледа се в оковите му, но реши да не ги сваля.
— Преследва ни галерата на един тип, наричат го Монгалт Плиткото. Заклел се е да ми отмъсти. Преди две години бях топчия на знаменития капитан Джайлс Танър. Чувал ли си за него?
Гавин завъртя глава. Топчията изсумтя, все едно Гавин губеше от това, но нямаше да се отплесва, за да го просвети.
— Пират, то се знае. Видяхме галера и я подгонихме, гръмнах по нея с дългоцевното оръдие. Не само опуках първия помощник, ами направих на трески руля. От триста крачки. Малко ми провървя тогава, признавам. Нямаше как да маневрират и всичко свърши без бой. Дори никой друг не умря.
— А първият помощник е бил роднина на Джайлс, така ли? — досети се Гавин.
— Сестра му. Оттогава се влачи подир мен. Намери ме в една странноприемница във Вивург. Опита да ме млати. Избих му половината зъби. Намери ме в един бардак в Смусато. Предизвика ме на дуел. Аз предложих пистолети, той поиска саби. Клъцнах го на десетина места и му строших ръката. Намери ме в една кръчма в Одес. Пак ме предизвика на дуел. Аз казах как ще стане — пистолети от четирийсет крачки. Той не улучи. Аз го гръмнах в слабините. Свалих го на пода, ама тъй и не научих дали го лиших от мъжките му достойнства. Остана жив, значи раната не е била толкова лоша, но видях доста кръв. Помислих, че това най-сетне ще го откаже.
„Помислил си, че като кастрираш някого, ще го откажеш от отмъщението?“
— И сега ме гони. Поддържам разстоянието, за да го дразня. Нека си мисли, че ще ме спипа, ако вятърът му помогне или аз сбъркам. Хич не си представям как успява да насъсква и екипажа. Очаквам някой ден да вдигнат бунт.
— Значи оставяш проблема да се задълбочава, защото… Всъщност защо? От скука ли?
Щом Топчията не бе убил досега преследвача си, значи или беше по-добър човек, отколкото Гавин си представяше, или по-зъл. Много по-зъл.