— Джофез? — подвикна някакъв мъж, чул натрапницата въпреки старанието ѝ. — Ти ли си горе?
О, черни адове!
Мъжът се качи по стълбата, а Тея се свря зад голяма бала вълна. Мъжът не носеше фенер, но и тя нямаше светлина, а очите ѝ не бяха свикнали с мрака вътре. Случвало се бе от паника да не може да разшири зениците си. Ами ако винаги ще е така? Ами ако е обречена да се проваля тъкмо когато животът ѝ зависи от способностите? Ами ако…
Затвори очи, издиша плавно и пак ги отвори. Усети напрежението в тях, докато се разширяваха все повече към добро нощно зрение и нататък към подчервеното.
Различи греещ смътен силует на мъж, застанал на последното стъпало, но нищо по-добро не можеше да очаква от подчервеното. Най-топло беше лицето му и където имаше гола кожа, останалото виждаше по-слабо заради дрехите — освен слабините и подмишниците.
Опита да се премести, за да я скриват повече бали, но зяпаше в него, вместо да провери какво има наоколо, и заби стъпало в дървен палет под вълната.
— Джофез, ти ли си? — повтори мъжът и пристъпи към нея.
Подчервеното нямаше да ѝ помогне. С бързина, която не подозираше в себе си, очите ѝ се разшириха още и тя притегли факел от парил, но светлината му не проникваше през плътната вълна в балите. Безполезно.
Хайде де! Безизходицата пришпори волята ѝ, парилът светна по-ярко и прониза поне краищата на балите. Открои ги мъждиво, но това стигна, та Тея да вижда фигурата, доближила я на броени стъпки. Тя се промъкна предпазливо между балите, виждаше отчетливо пода и вече нямаше опасност да вдигне шум.
— Мелина, ако пак е твоята скапана котка, ще я затрия. Все ме стряска, а дори не лови мишки. — Той продължи да мърмори, докато слизаше по стъпалата. — Ама какво става там, по дяволите? — учуди се по-гръмко, най-после чул свирките на стражниците.
Махна се. Адрастея си отдъхна. Парилът почти свършваше и тя угаси факела.
Нямаше много време. Тук беше приклещена. По миризмата и с опипване намери прана и избелена вълна, издърпа малко и започна да си търка ръцете. Нито имаше огледало, нито знаеше точно къде е изцапана с кръв, но трябваше да направи веднага каквото може. Пъхна използваната вълна надълбоко — може би ще помислят, че котката най-сетне е убила плъх тук. „Съжалявам, стопани.“
Смъкна от себе си откраднатите момчешки дрехи и избърса лицето, гърдите и ръцете си с чистата задна страна на туниката. Надяваше се да е изчистила кръвта. Навлече роклята в тъмнината и стегна непохватно връзките.
„Побързай, Тея. Размърдай се.“
Питаше се да остави ли окървавените дрехи тук, но може би само след минути някой щеше да се качи горе с фенер и ако свържеше находката с убийството, стражниците щяха да разпитват дали тези хора са видели някого да излиза от дюкяна. И някой в квартала щеше да си спомни, че е зърнал дисципула. Издирването щеше да се насочи към нея.
Значи по неволя щеше да изнесе дрехи с кръв по тях — проклятие! — под носа на зяпачите наоколо. Сгъна ги колкото можа по-плътно, свали шапката от главата си, напъха дрехите в нея и слезе по стълбата, като се мъчеше да укроти буйните удари на сърцето си.
Не завари никого долу, но още неколцина дюкянджии и минувачи се събираха към уличката, за да научат какво става. Тея провери има ли кръв по себе си. Роклята като че ли беше чиста — безпокоеше се кръвта да не е попила през туниката. Май поне в това имаше късмет. Озърна се за огледало, но в този дюкян нямаше.
Сърцето ѝ сякаш скочи към гърлото, когато прекрачи навън през широкия прозорец и зърна ръката си — имаше кръв под ноктите и по кожата около тях. И на двете ръце.
По дяволите!
Излезе на улицата и се притули зад старицата, останала да наглежда дюкяна. Мъжът и по-младата жена бяха отишли в уличката.
Тея се обърна и едва не налетя на друг собственик на дюкян, който стърчеше нерешително, разкъсван между опасенията за стоката си и любопитството.
— Говори се, че убили някого — сподели той с нея.
— Оролам да ни пази, какъв ужас! — възкликна тя съвсем искрено.
Тежка вълна се надигна от дълбините на душата ѝ. Тя преглътна насила, стисна зъби и юмруци.
„Не сега, Тея. Не сега!“
— Тук не се случват такива неща — оплака се той. — В квартала сме свестни хора.
Тя измънка нещо сговорчиво и си тръгна. Мъжът дори не забеляза, че се е махнала.
Изтръпваше от ужас, докато вървеше срещу потока зяпачи и знаеше, че ако се огледа през рамо, ще издаде гузната си съвест. Чу стъпките на тичащ човек.
— Отдръпнете се! Отдръпнете се! Направете път на стражата!