Тя си продължи по пътя. Някой наду свирка зад нея.
„Не бягай. Изглеждаш като безобидно момиче. Няма да те събори на земята. Ще те сграбчи за ръката. Тогава ще нападнеш на свой ред. Ако побегнеш, ще те връхлети отзад. Ще те притисне с тежестта си и тогава с тебе е свършено.“
Втория път свирката едва не я проглуши. „Щом те хване за ръката, завърташ се и забиваш лакът в главата му, за да го зашеметиш. И тогава побягваш. На две пресечки оттук има подземен канал. Там ще му мислиш.“
Тропотът ѝ подсказа, че стражниците са двама. Двама ли? Нямаше как да се справи с двама.
Смръзна се. Стражниците профучаха покрай нея.
— Път на стражата! — изрева единият. — Отдръпнете се!
Още една пресечка по-нататък всичко вече изглеждаше нормално, никой не знаеше, че наблизо е извършено убийство. Тея стигна до фонтанче насред пазар, където неколцина от търговците вече прибираха стоката си, седна на ръба и потопи уж разсеяно едната си ръка във водата. Намести се по-изправено, огледа дали някой я наблюдава и избърса пръстите си в сгънатата туника.
— Какво правиш? — попита малко и дразнещо хубавичко момче.
Явно беше син на някой търговец.
— Аз мога да притеглям — увери го Тея. — Чупката или ще те подпаля.
Момчето се облещи. Тя посегна заплашително към него и то офейка. Тея почисти припряно и другата си ръка, преди да се изправи. Не биваше да се застоява на едно място, а трябваше и да се отърве от дрехите.
След няколко пресечки намери широка кална локва. Спъна се престорено и изтърва сгънатите дрехи по средата на локвата, после ги настъпи тромаво. Кални петна върху кървавите петна. Вдигна оплесканите подгизнали дрехи и с подчертана досада ги натика в шапката.
Не изглеждаше някой да е забелязал какво направи.
В началото на съседния квартал изхвърли дрехите и шапката на едно бунище. Обикаля още малко по улиците, за да е сигурна, че никой не я следи, накрая пак спря при фонтанче и наплиска лицето и ръцете си. Най-после се успокои и тръгна към Хромария.
Никой не я спря. Никой не знаеше. Беше се отървала. И дори имаше документите. Но умът ѝ още не беше готов да разсъждава за всичко, което я бе сполетяло.
Връщането в Хромария беше като скок в друг свят. Свят без убийства, където сенките не оживяват внезапно. Безопасен свят. Мина по Стеблото на лилията и се насочи към входа на Кулата на Призмата, където беше нейната стая.
Малко ѝ оставаше до входа, когато видя мъж, който много приличаше на Кип. Беше се облегнал на стената и прехвърляше в ръцете си карти за игра, като че ли искаше да ги запомни. Все едно нямаше нищо странно в заниманието му.
Той не вдигна глава.
— Кип? — промълви тя. — Кип! — Притича и го обви с ръце. — Жив си!
Не отвърна на прегръдката ѝ и за миг тя се смръзна от ужасното хрумване, че той все пак не е Кип. Пусна го и отстъпи назад. Наистина изглеждаше променен — отслабнал с още поне три сева, широките му рамене изпъкваха все повече с намаляването на тлъстините. Челюстта му се бе очертала по-рязко, лицето имаше по-суров вид без момчешката пухкавост. Въпреки всичко беше Кип. Долови още някаква разлика в него. Нали и в града ѝ се стори, че го зърна… значи не се беше заблудила. Изведнъж страхът я стисна за гърлото.
— Пристигнах преди малко — каза той. — Толкова се зарадвах, като те видях. — В гласа му нямаше и следа от радост. — Но не си представях, че ще се срещнем така.
Стомахът ѝ натежа като камък. Трудно си поемаше дъх. Гузната съвест помрачи лицето ѝ и Кип разгада това изражение.
— Кип… — едва прошепна Тея. Трудно ѝ беше да вдиша. — Кип, аз съм робиня. Не разбираш какво означава това.
— Не си робиня.
— Откога ме следиш? — попита тя.
Не би могъл да върви дълго подире ѝ, без тя да усети, нали? В очите му се бореха обидата на подритнато кученце и сдържаността на мъж, който прикрива колко е уязвен.
— Може би трябва да облечеш нещо друго вместо тази напръскана с кръв рокля, преди и друг да забележи.
Тя се подплаши, тръгна забързано, но той не изоставаше с дългите си крачки. Кога пък беше станал толкова висок? Разбира се, нямаше как да я е следил през цялото време из града и дотук. Какво ли е видял? Може да е вървял след нея достатъчно дълго, за да е видял как бе откраднала дрехите. Лошо, но не стигаше, за да я разобличи. Видя и кръвта — още по-лошо, но и това не стигаше.
От друга страна, ако бе гледал всичко от удобно място, би трябвало да знае, че тя не е убила никого. Но пък ако беше видял почти всичко, може и да я мислеше за убийца.
Каква щеше да е цената, ако му признаеше истината? „Тея, ти си робиня, а не глупачка. Какво означава това, а? Помисли!“