Стори ѝ се, че признава поражение, когато сложи зелените си очила на притегляща. Слава на Оролам, че имаше поне тях. Една сърдито извита вежда над очилата стигна, за да стъписа събиращите се наоколо мъже и те побързаха да се пръснат.
А това я накара да се замисли. Други жени се справяха с такива неприятности всеки ден, и то без кървища, без схватки… и без очилата на притегляща. Карис обаче буквално нямаше представа как го правят. Питаше се дали силата ѝ не я прави по-слаба в някакъв смисъл. Друга жена не би допуснала да попадне в опасно положение. Карис знаеше единствено как да сплашва, да наложи надмощието си по един или друг начин. Толкова отдавна притегляше, че дори не можеше да гадае как би се справяла с живота, ако нямаше дарбата. Мисъл, която вдъхваше смирение.
А сега не можеше да разчита на притеглянето. Макар че си сложи очилата, ако си позволеше да притегля, Бялата щеше да научи. Нима Карис би я излъгала, ако попита?
Не. Нямаше да лъже Бялата.
Преследвачът още вървеше подире ѝ.
Тя свали очилата и продължи направо, докато намери подходяща тясна улица — дълга, без други успоредни улици наблизо. Ако преследвачът упорстваше, щеше по неволя да се навре тук. Карис влезе в един дюкян на тъкачка на ъгъла и попита:
— Имате ли шалове? Предпочитам копринени. Поканена съм на сватба.
Усмихна се безизразно и зарадваната жена влезе в задната стая, както Карис очакваше. Тя сложи един данар на тезгяха в отплата за измамата и засадата и се скри между провесените от тавана ивици плат.
Преследвачът подмина входа в блажено неведение.
Карис го нападна със страничен ритник — лявото ходило зад дясното, силата събрана в таза, дясното ходило изстреляно в рамото му както рита кон. Нямаше значение, че е дребничка, ако успееше да насочи цялата си сила безупречно. Той се блъсна тежко в стената на три крачки от нея. Преди дори да се е свлякъл на земята, Карис впи пръсти в гръкляна му и го прикова към стената, готова да забие другия си юмрук в главата му.
Мъжът не можеше да помръдне от неудобната полуприклекнала поза. Изпъшка. Шапката му бе паднала пред краката. Изглеждаше на четирийсетина години, беше мазен, с потъмняла от слънцето кожа и мърляво подобие на аташийска брада с вплетени мъниста.
— Оня ми рече, че може да ми налетиш — изсумтя той. — Аз пък си викам — колко лошо удря толкова дребна жена?
— Кой те изпрати? — попита Карис.
— Той внимава какви ги върши, момиче. Каза да ти предам, че би могло да е още един груб урок като предишния. Тоя път е милостив.
— Какво?! Още един урок ли?
— Дето са те смачкали от бой. Не бях замесен тогава, не си го изкарвай на мен. Ей, може ли да седна или поне да се изправя?
Карис го пусна.
— Благодарско. — Той се взря в нея и пребледня. — Девет адове… Ти си оная черногвардейка, а? Дето си боядиса косата. Ама че мръсник, прати ме да дебна тъкмо тебе. А ти дори не притегли…
— Кажи ми нещо, с което ще ме убедиш да не те пребия.
— Добре, добре, оня да пропадне в ада дано. Не ми даде толкова пари, че да си търся белята. Дори не се уговорихме кога да се срещна с него и да му кажа какво съм видял. Ти няма ли да закъснееш за някъде?
Карис не смяташе, че има друга неотложна работа в момента. И не позволи думите му да я разсеят. Може би я залисваше с приказки, за да я връхлетят приятелчетата му изневиделица. Само че в улицата не се мяркаха други хора.
— Как се казваш?
Той се намръщи и реши да не се инати.
— Даян Дакан.
— Длъжник си ми, Даян Дакан.
— Пусто да остане…
Ако онзи, който го бе наел, искаше да я размотава колкото се може по-дълго, тя не биваше да губи повече време. Втурна се обратно и пристигна в Хромария обляна в пот, което никак не подхождаше на дама. Отначало се подвоуми да наеме ли кон, но пресметна, че така ще се забави повече. Не всички улици бяха достъпни за ездачи, а и докато намери кон… С тичане се върна по-скоро, колкото и да ѝ пречеше дрехата. Нахълта в асансьора и се качи на най-горния етаж, до който стигаше.
— Някакви новини? — подхвърли на черногвардейците, които пазеха там.
Единият беше онзи новак Джил Грейлинг, другият — високият евнух Литос. Двамата се спогледаха.
— Къде е охраната ви? — попита Литос.
Може би не бе постъпила добре, като отпрати Самит след срещата в „Кръстопътят“, но нямаше намерение да обсъжда това с Литос.
— Джил, имаш голям дълг към мен — сопна се Карис. — И изобщо няма да си близо до изплащането му, ако не ми кажеш какво става.
Той въздъхна. Очевидно му се искаше да забрави как бе позволил на онази пачавра да се вмъкне в стаята на Гавин. Прокашля се.