— Стига! — този път изръмжа Бялата. — Делара, всички ти съчувстваме и все още имаш правото си на глас, което ще загубиш, ако не си тук да го упражниш. Не се отказвай поне от това. Да чуем предложението на Висшия лукслорд Гайл.
„Прекалено стар“ ли? Дъртият паяк си призна? На Карис не ѝ се вярваше. Кого ли щеше да предложи вместо себе си?
— Всеизвестно е, че понякога имах разногласия със своя син, но никой не може да отрече, че той имаше обединяващо влияние върху Седемте сатрапии. Макар да изпълняваше предимно церемониални функции, повечето хора го обичаха. Със загубата му ние загубихме и една от най-важните връзки, крепящи тънещите в раздори сатрапии. Поради причини, които са ни до болка ясни, ще има… — Той помълча и подбра внимателно следващите си думи. — Ако Оролам не се смили, не изглежда вероятно да имаме нова Призма на следващия Слънцеднев, но съгласно древния закон сме задължени да имаме кандидат за Призма. Значи всички трябва да търсим избраниците на Оролам. Убеден съм, че ще прекараме много време в молитви. Принудени сме да правим каквото можем, за да оцелеем около година без Призма. Това означава да се придържаме към стария ред. Всички притеглящи да се трудят задружно и да уравновесяват стореното от онези, които са на страната на врага.
Карис оглеждаше седящите около масата и виждаше изпити, посивели лица.
— Няма да се откажете от Гавин! — натърти тя. — Не е мъртъв. Насочете усилията си към издирването му.
— Разбира се, ще правим и това — невъзмутимо я увери Андрос. Усмивката му преливаше от снизхождение към една истерична жена, която не може да понесе мисълта за несъмнената смърт на своя съпруг. — Само обмисляме всички възможни варианти.
На Карис ѝ идеше да смаже лицето му с юмрук.
— Защо не можем да имаме нов избраник за Призма? — попита Делара.
Карис долови, че още двама от по-новите Цветове си задават същия въпрос, но Андрос отговори незабавно:
— Това не е въпрос, който ще обсъждаме на открита среща.
— Според тебе срещата е открита, така ли?
— Само Цветовете и Висшият магистериум могат да обсъждат този въпрос, и то само заедно — потвърди Бялата неохотно.
Карис стисна зъби. Андрос се опитваше да ги подтикне към изгодно за него решение, но какво целеше?
А той продължи:
— И преди сме работили задружно, за да надделеем в подобни изпитания, можем да го направим отново. И ще го направим. Независимо от всичко нашите потребности, нашата война и нашите народи не могат да чакат дори до Слънцеднев в търсене на единството. Трябва да признаем две болезнени истини, преди да сме загубили всичко — моят син е мъртъв и ние се нуждаем от промахос.
— Не е мъртъв — възпротиви се Карис.
— Дъще, похвална проява на преданост и любов е, че се надяваш и когато не може да има надежда, но благоразумието ни налага да подходим по-разсъдливо към истината. Гавин е…
— … жив — прекъсна го глас откъм вратата. — Пленник е на илитийски пират с прозвището Топчията.
Всички се смълчаха. Карис зърна съвсем за малко Марисия зад Кип, докато вратата се затваряше. Кип! И той е жив?
А Гавин? Ударите на сърцето ѝ се забързаха. Усети боцкане като от иглички по ръцете си. Това беше надежда. Истинска надежда, а не непреклонен инат.
В седмиците след битката Кип се бе променил. Личеше, че е гладувал, защото сега изглеждаше само тантурест, а не дебел. И личеше, че е Гайл. Волева брадичка, ярката светлина на ума в сините очи със зелен ореол от притегляне, широки рамене, широк гръден кош, яки, макар и все още безформени ръце. Но най-натрапващата се промяна беше в държането му. Нито помен от вятърничавост или ехидство поне в момента. Той беше съсредоточен и безметежен, без изобщо да се притеснява от това сборище на най-могъщите хора в света.
— Я гледай, копелето се върна — подкачи го Андрос Гайл.
— Стига с тези глупости, дядо — троснато му отвърна Кип. — Аз съм Гайл. По тяло, кръв и воля. Ще отречеш ли?
„Ще посмееш ли?“ — подсказваше позата му неизречения втори въпрос.
И сякаш въздухът затрептя от напрежение, когато погледите на двамата мъже се срещнаха. Никой не продумваше. Дори резките думи на Кип не бяха мрънкане на момче, не каза: „И аз съм Гайл.“ Каза само: „Аз съм Гайл.“ Все едно въплъщаваше всичко, което беше присъщо на рода. Все едно той беше върхът, до който родът бе стигнал. „Вярно е в известен смисъл — рече си Карис. — Той е единственият наследник на Гайл.“
Единственият, за когото всички знаеха. Но имаше и копеле на Гайл, за което не знаеха. И никога не биваше да научат. Стомахът ѝ се сгърчи.