От последната дума Карис потръпна въпреки сълзите. Както парийските мъже покриваха косите си от почит, за да не съперничат по външност на Оролам, така и имаше слова, с които хората рядко се обръщаха към него — името му стигаше, за да проявят пълното си покорство, да го възвисят безмерно над езическите божества. Но когато изрече тази кратка дума, Бялата показа колко страшна е заплахата според нея.
— Боже — промълви тя отново.
В залата настана тишина. На Карис ѝ се стори, че може да чуе и играта на светлината по лицето си.
— Боже, който си единствен Бог. Боже, моля те, спаси ни.
След дългото въведение Карис очакваше повече красноречие, повече молби, повече… думи. Поздравът беше по-дълъг от самото послание.
И тогава осъзна какво бе направила Бялата. Красноречието трябваше да бъде насочено към самия Оролам. В него бяха красотата, величието и могъществото. Той знаеше от какво се нуждаят. Знаеше как да им помогне най-добре. Тази ерес беше заплаха не само за земния ред, а и за почитанието към Оролам в Седемте сатрапии, тя му се опълчваше и го отхвърляше. Бялата просто потвърждаваше предаността си и се молеше на техния повелител да ги спаси, както подобава на верни васали. В края на краищата какво друго имаха да кажат?
Това беше като отражение на помощта, за която жителите на онези погранични градове в Кървавата гора щяха да молят, а Спектърът мълчаливо се бе съгласил да им откаже. „Вие трябва да умрете“, решиха те, без дори да гласуват. „Вие трябва да умрете, за да постигнем ние целите си.“
На Карис ѝ оставаше само да се надява, че Оролам няма да се отнесе толкова бездушно и практично и към тях.
21.
Пред вратата на личната тренировъчна зала на Призмата, дълбоко в недрата на Кулата на Призмата, Тея се поколеба — взираше се в ивицата синя светлина, огряла пода. Досега не бе виждала залата осветена в някакъв цвят. Дори не знаеше, че това е възможно тук.
Чуваше и звуци, които не можеше да сбърка — някой бъхтеше с комбинации от удари чучело и макар да беше странно, ехтящото насилие я успокои. Онзи вътре тренираше, значи не беше враг. Движенията на господин Шарп ѝ подсказваха, че и той тренира често, но някак все не успяваше да си представи как се занимава с това. Той въплъщаваше неумолимото действие, не подготовката за него.
Отвори с ключа, който ѝ бе дал командир Железни, и влезе. Тъкмо навреме, за да види как Железни се развихри. Юмруците му се стрелкаха и забиваха в тежкия натъпкан със стърготини кожен чувал — в корема, в брадичката, в бъбреците, пак горе и пак долу, недоловимо за очите. Накрая се метна встрани към полосата на препятствията. Измъкна два учебни меча, без да спира и за миг.
Движенията дори с един меч в ръката или на кръста бяха част от подготовката в Черната гвардия, до която групата на Тея изобщо не беше стигнала. Краткото участие в битката за Руишки нос я накара да проумее веднага колко трудни са тичането и схватките с оръжие, та дори ако е прибрано в ножницата. Тялото ти уж умее да се плъзга с лекота покрай ъгли, а изведнъж се закачаш в тях и залиташ. Още по-мъчно е да се движиш, когато държиш оръжието — ако острието заседне в рамка на врата и не се спреш навреме, дръжката му ще се забие в корема ти… и няма да се почувстваш добре.
Затова беше толкова поучително да гледа как командир Железни минава през полосата на препятствията с два дълги меча. Той не носеше риза, само стегнатия черен панталон и ботушите с каучукови подметки, каквито получаваха пълноправните черногвардейци — и с добро сцепление, и почти безшумни. От пълна неподвижност към вихрено движение досущ като нападащ лъв — преливане на мускули, устремила се плът и той вече се движеше с почти максимална бързина след само четири крачки.
Прелетя над преграда, която би стигнала почти до шията на Тея, втурна се право към стена с дупка в нея, широка не повече от крачка, и се метна с мечовете пред себе си, раменете му едва се побраха, но тялото изобщо не докосна ръбовете. Търкулна се и стана с плавно движение, размахал остриетата.
Хукна към друга стена, без да губи много от скоростта си, и се изкатери по нея. Устремът му сякаш се предаде на самата стена през краката, ръцете с мечовете пред гърдите. Скочи от стената, изви тялото си и остриетата се стрелнаха към чучела, окачени на десет стъпки над пода, изцяло в брони от шиите надолу.