— В джебчийството ли? — Тея не очакваше това да е първият му въпрос. — По-добра крадла съм, отколкото боец.
— А какво ще кажеш, ако ти призная, че и аз работя за Аглая Красос?
Сърцето ѝ сякаш пропадна в петите. Хвърли поглед към вратата, щукна ѝ да побегне. Командирът невъзмутимо пристъпи между нея и изхода.
— Не… — прошепна Тея. — Моля ви, не…
Нямаше как да се измъкне. Не можеше да надвие Железни, ако той поискаше да я спре. Самата мисъл за схватка с него беше лудост.
Но какво друго ѝ оставаше? Да се предаде ей така?
Единствената ѝ надежда, и то нищожна, беше да притегли парил. В битката при Руишки нос бе направила с парил нещо, което внуши на всички наблизо усещането, че се овъгляват, а всъщност не им причини нищо. Ако можеше да си припомни точно как го бе постигнала, може би щеше да ѝ помогне.
— Успокой се — каза Железни. — Не работя за Красос. Само се изненадах, че такава възможност дори не ти е хрумнала. Обикновено изнудваните хора изпадат в параноя.
Тя издиша шумно.
— Сър, толкова съм затънала в затрудненията си, че дори не мога да си представя колко по-лош може да стане животът ми, ако тя плаща и на вас.
— Можеш ли да ми опишеш предметите?
— Да, сър.
— Писмено?
— Да, сър.
— Направи го. Аз ще се погрижа за това. Ако…
— Какво, сър?
— Ако това е всичко. Разбираш ли?
Всичко ли? Да краде дрънкулки беше едно, но да говори как бе забъркана в убийство? Щяха ли да ѝ повярват? Кое обяснение щеше да е по-правдоподобно за тях — че се е провалила при кражбата и е наръгала човека, или че се е натъкнала на шайка невидими убийци?
Дори да ѝ повярваха, господин Шарп щеше все някак да научи. И тя щеше да се събуди някой път и той пак щеше да е в стаята ѝ. От тази мисъл коленете ѝ омекнаха.
— Това ли е всичко? — пак попита командир Железни.
— Да, сър.
— Тогава да отидем при Бялата и да поговорим с нея.
Да говорят с Бялата?! О, не. Не, не, не! Дори най-изкусните лъжци имат своите лоши дни. Тея не можеше да си позволи този ден да е тъкмо днес.
22.
Времето се отмерваше с такова съвършено еднообразие, че самото време губеше смисъл. Във всеки ден на Гавин имаше все същия ритъм. Загребваш. Избутваш. Загребваш. Избутваш. Загребваш. Нагоре и надолу, животът ограничен до очертаващото овали весло, работата и почивката, прехода от едното към другото. Премахваш всички пречещи неравности от мига. Вдишваш, издишваш и се опитваш да направиш движенията между първото и второто колкото може по-безболезнени. Будуваш, спиш и няма нищо между двете състояния. Ставаш преди изгрев, ядеш каша, още каша по пладне, понякога с парче плод срещу скорбут, боб почти всеки път за вечеря, малко месо, ако сте се потрудили особено усърдно. Корабът спираше в пристанища само веднъж седмично, макар че се отбиваха към брега и в други случаи — за вода и за да отидат на лов моряците. Но повечето дни се сливаха в тласкане на кръвта по тялото или в удари на камшика, който плющеше, вдигаше се, замираше във въздуха за миг и пак плющеше.
Ставаш преди изгрев, ядеш каша. Идва ти редът при кофата с нечистотиите. После гребеш. Каша, идва ти редът при кофата за миене.
Ритъмът поглъщаше левга след левга в безупречно равновесие между скорост и изтощение. Когато ги сполетяваше нещо непредвидено или когато те бяха непредвиденото, сполетяващо други, робите трябваше да се напрягат докрай, за да избегнат гибелта или да я навлекат някому. Но това не означаваше, че през останалото време гребяха бавно — не и с този екипаж, не и с този капитан, не и с проклетия надзирател Леонус.
Винаги беше отмерено и си оставаше същото и при лошо време: лекият ангарски кораб подскачаше като тапа по вълните, повръщаното и водата плискаха около мазолестите ходила на робите. И в бурния сезон, когато други кораби оставаха в пристанищата, те не забавяха усилията си. Тези моряци бяха минали през Портите на Вечния мрак. Стихиите за тях бяха забавление, отнасяха се към тях само с презрение.
Гавин чуваше ударите на тъпаните и в съня си. Когато лежеше под скамейката, дишането му оставаше същото както при гребане. Дланите му заздравяваха, образуваха нови мазоли, пак се протъркваха, пак кървяха и мъчението започваше отново всяка сутрин.
Леонус беше глупак, но робите знаеха какво да правят и дори неговите дивотии не им пречеха много.
Ставаш преди изгрев, ядеш каша, втриваш мехлеми в коленете, гърба, ръцете, за да отложиш още малко деня, когато ще си безполезен на веслата. Леонус удуши един роб, след като другите на скамейката подхванаха разпра с него. Човекът не гребеше наравно с тях от седмици, може би и от месеци. Една дума в повече стигна да бъде убит пред очите на всички. Предупреждение за останалите, така си мислеше Гавин. Предположи, че обичайният начин е виновникът да бъде пребит с камшик, за да е ясно дали се преструва, и да бъде захвърлен на брега при първа възможност, или пък продаден съвсем евтино на друг екипаж, достатъчно закъсал да вземе стар съсипан роб. Някои роби ставаха просяци, малцина късметлии попадаха в луксиатските домове на милосърдието.