Не знаеше колко време е минало, откакто го плениха. Не знаеше къде плават. Превзеха пет кораба, кръстосваха напред-назад в търсене на плячка или позволяваха на Монгалт Плиткото да ги догони. Как да знае Гавин дали са край бреговете на Пария, Илита или Аташ? Брадата му растеше. Косата му също като на другите роби бе орязана с бръснач, за да не завъжда гадинки. Пиратската прическа не се отличаваше с красота, но при тези ангарци като по чудо нямаше въшки. Чистници. Смятаха се за напредничав народ.
Една вечер след особено благодатна седмица, през която плячкосаха две галери с богат товар, Топчията награди робите. Получиха двойни порции ракия и им позволиха да се качат на палубата през нощта, макар и оковани и на малки групи.
Гавин беше окован към Оролам. Седяха на палубата, стоплени от питието. Толкова рядко им даваха от него, че на празен стомах удряше право в главата.
Гавин зяпаше нехайно звездите и се опитваше да определи по съзвездията къде се намират в момента. Дали не бяха близо до бреговете на Рутгар?
— Знаеш ли защо ме наричат Оролам? — попита възрастният мъж.
— Защото си благ и доста безполезен — ухили се Гавин.
Оролам обаче не се усмихваше.
— Без богохулства, млади Гайл, моля те. Не пред мен. Не тази нощ. — Той помълча. — Аз бях пророк на Елелион в малко село на парийския бряг между Портите на Вечния мрак. Разбира се, бяхме откъснати от света там. Никакви кораби не идваха и не отплаваха, всичко трябваше да се пренася през планинските проходи. Дори имената, с които наричахме Оролам, звучаха странно за другите парийци.
— Когато бях млад, нашето село беше нападнато от ангарски кораб, проврял се някак през Източната порта — продължи той. — Опожариха селото, убиха майка ми пред очите ми, погубиха баща ми толкова срамно, че не искам да разказвам това, по-малките ми братя и сестри бяха поробени или убити — не знам участта им. Аз избягах. Оцелях в зимната нощ, скрит в търбуха на един от нашите волове, който те бяха съсекли за забавление. Дори не отнесоха месото. Весели младежи. Аз бях пророк под наставничеството на Демистокъл. Не си ли чувал? Тогава няма да задълбавам в подробности. Още бях дете, когато Оролам започна да ми говори. Демистокъл ме научи как да различавам кога чувам гласа на Най-възвишения и кога — собствените си желания. Станах самонадеян. Призовавах чудеса и те се случваха. Според тебе вашата хроматургия чудо ли е? Нищо повече от наука. Хора местят тухли. Но моята сила? Силата на Оролам, отприщена от самите небеса? Все едно да сравняваш мълния със свещ. Все пак признавам, че вашите притеглящи имат много по-голяма свобода. Толкова много от работата вършите сами. Но на всички нас — и притеглящи, и пророци, Оролам дава и Оролам взема. Наричаме го Господаря на светлината, а все забравяме, че е господар.
Проповед. Тъкмо от мъжа, на когото бяха лепнали прозвището Оролам. Само това му липсваше на Гавин. Поне беше нещо ново, а и приятното замайване можеше да направи дори религията поносима.
— Един ден, точно година след като загубих всичките си любими хора, Най-възвишеният ми каза да изцеля ангарска вдовица. Поразена от проказа. Но в своето безсърдечие и неотстъпчивост аз ѝ обърнах гръб… На другата сутрин Елелион ми каза да отида при ангарците, за да проповядвам сред тях. А аз побягнах. Не защото се страхувах, че ще умра в Портите на Вечния мрак, а защото знаех, че няма да умра. Страхувах се, че ако ги увещавам да се покаят, те ще ме послушат, а аз не исках милост за тях. Исках огън. За мъже, жени, деца, евнуси, слуги и роби, за стъпили на бреговете им чужденци, за простолюдие и владетели, за войници и търговци. Исках огън за всички.
Изражението му се промени в свирепост, каквато Гавин бе виждал и преди, макар и не на благото лице на този човек. После Оролам помръкна в тъга, за която думите не стигат.
— Жадувах и самото име на ангарците да изгори, за да не се чува повече. Избягах колкото можах в обратната посока и ме хванаха пирати на Великата река. Не помня колко пъти бях препродаден и накрая ме купиха ангарци, макар че можех да попадна при кого ли не. Робувам им от петнайсет години и десет от тях прекарах в омраза. Открай време поумнявам твърде мудно, но Оролам е търпелив. — Погледна Гавин. — Елелион не ми бе говорил от много години, но го чух отново в деня, когато те извадиха от водата. И снощи ми каза, че си готов. Не да чуеш. Все още не. А да говориш.