— Вече не мога.
Облак на хоризонта се освети от мълния.
По-добре да не се бе раждал. По-добре да не се бе раждал Призмата. Ако не бе започнал да разделя цветовете, ако не се бе оказал пълноспектърен полихром, ако не бе признал на Гавин за своя полихроматизъм с надеждата да затрупа пропастта, зейнала ненадейно, след като Гавин бе отведен и после обявен за Призма, всичко щеше да е наред. По-големият му брат възприе дара на Дазен като предателство — сякаш му отнемаше единственото, което го правеше неповторим и незаменим.
И тогава истинският Гавин си отмъсти, като издаде плана на по-малкия си брат да избяга с Карис.
Седнал на клатещата се палуба, фалшивият Гавин допи чашата си. До този миг не бе прозрял истината. Години наред се заблуждаваше, че Карис е загубила самообладание. Или бе обвинявал нейната прислужница. Или своята нескопосана подготовка за бягството, с която е събудил подозрения.
Сега всичко му стана ясно. Брат му е научил и е издал тайната, за да си отмъсти. И тогава мъжете от рода Белодъб са сплашили прислужницата, която е потвърдила. Това обясняваше чувството за вина в очите на жената онази нощ — наистина бе доловил угризенията ѝ, но не защото ги е предала. Мъчила я е съвестта, че се е оказала твърде слаба. А никой в нейното положение не би могъл да устои на такива заплахи.
Заради този поглед, заради тези несправедливи угризения Дазен я бе оставил зад залостената врата, за да изгори, и без да знае, така бе обрекъл всички в къщата. Миг на съжаление, без да е истински виновна, бе довел до смъртта на онези хора. Дазен беше виновен — влюбил се беше в Карис, измислил бе своето дребнаво отмъщение да избяга с жената, която брат му искаше, без да обича. И така се бе стигнало до страшното предателство на Гавин. Грехът на Гавин и необузданата отмъстителност на Дазен, тази киселина, оставила незаличими следи в душата му. Всеки бе отмъщавал на другия в неспирен кръг, докато сатрапиите горяха.
— Твоят баща избра Гавин за Призма, а Оролам избра тебе. Това нищо ли не ти подсказва? — попита възрастният мъж.
Назова брат му с правилното име. Гавин затаи дъх, но си спомни как в потреса от пленяването си, в миг на заслепяваща глупост каза на Топчията, че е Дазен. Никакво пророчество. Оролам седеше до него на скамейката. Просто е чул.
Но още кой можеше да е чул?
Гавин се подсмихна. Това не беше ли много надолу в списъка на сегашните му неприятности? „Проклятие… Карис, изнизаха се петнайсет години, докато събера смелост да ти призная кой съм, а ми трябваха само минути, за да кажа истината на цял кораб пирати.“
— Баща ми го избра, защото беше по-големият — каза на Оролам.
— Баща ти, потомъкът на несломимата Атея Гайл? Подчинил се е на обичая на първородството, който твърде рядко е бил спазван във вашия род? Баща ти, който също е бил по-малкият брат в семейството?
— Избрал го е, защото е видял волята му.
— С която вторият му син очевидно не се е отличавал — присмя се добродушно Оролам. — Баща ти те е отхвърлил заради онова, което е съзрял у тебе. Същото, което те е направило избраник на Оролам.
— И какво ли може да е то?
Другият роб се усмихна.
— Накрая ще го проумееш.
— Знаеш ли, доста си нахакан. Седим си тук, пиеш с мен и ми обясняваш що за гадина съм, после обиждаш брат ми и баща ми и се хилиш. Ама че си скапаняк…
Оролам тъжно сви рамене.
— Затова пророците са малцина. Често сами си навличаме смъртта. Истината е оскърбителна за хората, които обичат тъмата. — Огледа пияните моряци, които бърбореха гръмогласно, а някои от тях вече спяха. — Май забравиха за нас.
Пресегна се и взе калаената чаша от ръката на Гавин. Изчака малко, пак се взря в пиратите, после се надигна на колене и загреба още ракия от бъчвата. Даде чашата на Гавин и тупна на задник. Разделиха си плячката.
Е, поне имаше някаква утеха. Още ракия.
— Наздраве за ползата да слушам пророк.
Гавин се чукна с безумеца и отпи.
— Да призова ли онази буря да ни връхлети с гръм и трясък? — подхвърли Оролам.
— Нали уж не бивало да злоупотребяваш със силата си? — отвърна с въпрос Гавин.
— А-а, да. Забравих. — Оролам също пи. — Бездруго изглежда, че идва насам.
На носа Топчията предлагаше завалено облози какво може и какво не може да улучи. Никой обаче не искаше да заложи срещу него и той хулеше мъжете от екипажа си, че били страхливци. Уж говореше дружелюбно, но току-що бе избил чашата, която един моряк вдигна към устата си, като насочи мускета с едната си ръка, а с другата държеше члена си и го размахваше гордо, за да пикае на осморки във водата.