Старицата я огледа отблизо, острият ѝ поглед се впи в очите ѝ.
— Командир Железни, очите ѝ имат ли блед виолетов оттенък, или се заблуждавам?
Той също се взря в очите на Тея.
— Може и да имат, но нямаше да забележа, ако не го търсех.
— Значи е изтичане от спектъра. Явно засяга дори притеглящите парил. — Бялата въздъхна тежко. — Ех, дете, защо не можеше да си две отделни момичета. Толкова ми се иска да те изследвам. Но това означава да не те използвам, а ти си една-единствена. Да се уповаваме на Оролам, който най-добре знае какво прави. И все пак… — Изви очи нагоре, макар че над нея имаше само таван, сякаш укоряваше кротко създателя на вселената. — Дъще, разкажи ми за семейството си.
— Това не ви…
Тея не си позволи да изрече останалите думи, защото си спомни с кого говори. Преглътна. Съвсем обикновен въпрос, дори дружелюбен, но тя толкова отдавна таеше сведенията и срама за семейството си, че всяка проява на любопитство ѝ се струваше враждебна.
— Върховна господарке, може би сега не е моментът — намеси се Железни. — Имаме само няколко минути…
Бялата не откъсваше погледа си от Тея, а гласът ѝ стана по-суров.
— Известна съм с изострения си интерес към младите хора. На старостта са ѝ позволени някои чудатости. Когато излезете оттук, командир Железни, ще свиеш рамене и ще кажеш: „Нали я знаете как се държи с младите.“ После ще се усмихнеш и всеки ще отиде да си върши работата. Както ще направят и шпионите. Да чуя за семейството ти, дете.
— Баща ми е търговец. Беше. Сега е надничар. Имам две сестри, по-малки са. Майка ми не заслужава да говоря за нея.
— Срамът ти ме убеждава в обратното.
Тея стисна зъби. Загледа се през прозореца. Щом я питаше Бялата, самата мисъл да не отговори може и да беше незачитане на вярата и несъмнено вироглавство.
Тя отговори, но гласът ѝ беше безжизнен.
— По време на едно от пътуванията на баща ни майка ми загуби разсъдъка си за кратко. Водеше вкъщи всеки мъж, готов да легне с нея. Накрая си намери един, който я харесваше и реши да остане за малко. Тя подхвана гуляи, които не можехме да си позволим, наемаше танцьори и музиканти като богаташите. Ние не бяхме богати. Тя ни разори. И когато баща ми се върна, според мен тя очакваше той да я убие. Мисля, че се надяваше да я убие. Тя бе продала всички ни в робство, за да изплати дълговете, които беше натрупала. Баща ми продаде всичко, което му бе останало — най-ценен беше корабът. Откупи сестрите ми. Дотогава аз вече проявявах дарбата си и станах прекалено скъпа. Нямаше как да плати за мен и не можеше да вземе назаем толкова пари.
— Какво направи той на майка ти? — попита Бялата.
— Нищо.
Не можа да прикрие огорчението си. „Татко, защо не се пребори за мен? Защо избра онази, която ти измени?“
— А как се почувства ти от това?
— Презирам го за слабостта му.
— Вместо да му се възхищаваш за добротата. Интересно…
— Добро ли е да не сториш нищо, когато са ти сторили зло? — рязко попита Тея.
— Ти дори не знаеш какво е направил или не е направил. Родителите често пазят децата си да не научат за дрязгите помежду им, а и ти вече си била робиня, живяла си на друго място. Съдиш го прибързано и твърде пристрастно. Добре ще е, ако се отучиш от това. Присъщо е на глупците да отсъждат само със сърцето си.
Тея прие упрека, колкото и несправедливо да прозвуча. Нейният баща се бе помирил покорно с онази побъркана курва, мрънкаше нещо за любов и прошка.
— Приключихме ли с въпросите? — каза тя наежено.
— Знаеш ли, че съм родила две дъщери? — каза Бялата. — Помня ги като подрастващи момичета. Тази възраст е същински ад.
Тея се подсмихна неволно. „Сигурно си заслужила с нещо да ти направят живота ад.“
— Къде живеят сега? Не са на Големи Яспис, нали?
— Мъртви са. Убиха едната по време на Кървавите войни, другата — скоро след края им. Погубиха я хора, които отказваха да се примирят с края на войните. Сметнаха, че още не са си отмъстили подобаващо. Децата на моите дъщери бяха убити или отвлечени, за да бъдат продадени незаконно като роби. Може би още страдат някъде. Тяхна баба е Бялата, една от най-могъщите в Седемте сатрапии, но те са роби въпреки цялото ми богатство и хилядите ми шпиони, защото как можеш да откриеш един роб, който остава невидим за околните? — Очите на старицата сякаш пламнаха. — Робството е зло, без което нашият свят ще се разпадне, но си остава зло. — Намръщи се. — Затова няма да позволя онези, които са обвързани с мен, да бъдат обвързани и от робство, поне доколкото ми е по силите. Железни…
Командирът взе плик от бюрото на Бялата и го даде на Тея. Вътре имаше копия от разписки, които не можеше да прочете толкова набързо, и писмо с отдавна познат почерк — на баща ѝ.