Той взе ключа, прибра го и кимна в мълчаливо съгласие.
— Бъди нащрек, Хардун. Напрягам докрай силите, с които разполагам.
Командирът тръгна към вратата.
— Хардун… — повика го Бялата и той спря. — Готрата. Пак я носиш.
Той само изсумтя.
— Отива ти — каза Бялата.
24.
След бурята Гавин сънуваше, но знаеше, че това не е сън, а спомен. За малко опита да се съпротивява. „Не, не това. Оролам, смили се над мен, не…“
Първият му Слънцеднев като Призма. В собствените си покои на върха на кулата. Малко след пладне, когато ритуалите призори и по обяд бяха свършили. Сега оставаше само да убие четиристотин притеглящи.
Някой потропа на вратата. Влезе майка му. Гавин едва бе имал време да се прибере, да хапне набързо и да се изкъпе. Негова стайна робиня беше Шала — връстница на майка му, избрана от нея вместо предишната стайна робиня на истинския Гавин, може би с намерението да остави сина си целомъдрен до края на дните му. Шала обръсна гърдите му и двама от Висшите луксиати — Даерон Утарксес и Камилеас Маларгос, помазаха цялото му тяло с масла и смирна. Не би искал да преживее отново усещането как сестрата на двама мъже, които той бе предал, докосва тялото му. Защото помазаха цялото му тяло, а кого да предпочете да покрие с масло члена и топките му — старец или старица, която не подозираше, че има причина да го мрази?
Призмата не принадлежи на себе си, а на всички сатрапии, на Оролам, на семейството си, на мира. Каквито огризки успее да събере, след като всички си отхапят по нещо от него, може да им се наслаждава в усамотение.
Косата му с цвят на мед беше вързана на тила и Висшите луксиати сложиха на главата му корона с единствен диамант колкото яйце на червеношийка. Носеше церемониална риза от червена коприна и златни нишки, разгърдена отпред и с толкова къси ръкави, че все едно ги нямаше. Панталонът от червена коприна се впиваше така, че Гавин очакваше да разпори плата, ако направи по-припряна крачка. Но той беше десницата на Оролам на земята, подобаваше му да изглежда потентен, могъщ, дори привлекателен. В края на краищата Оролам беше съзидателна сила, извор на сътворението. Възгледите за съотношението на съзиданието и подражанието се меняха полека в зависимост от Висшите луксиати, които налагаха влиянието си в един или друг момент. Сътвореното отразява твореца си, изтъкваха някои от тях. Каквото на небето, такова и на земята.
Преклонението пред божеството, чийто върховен служител беше Призмата, често се преливаше в преклонение пред Призмата, но това като че ли не смущаваше никого. Поне никого от властниците. В собствените схващания на Гавин за теологията това създаваше затруднения, но той беше самозванец и ако възразяваше твърде разпалено, можеше да се издаде. Правеше каквото му казваха.
Фелия Гайл отпрати Шала и младия начумерен черногвардеец Железни и щом излязоха, каза тихо:
— Сине, ако издържиш и това, ще бъдеш Призма за хилядолетие напред. Справи се великолепно днес, по-добре отколкото когато… беше по-млад.
Тоест по-добре от истинския Гавин.
— Убивал съм по повече от четиристотин души наведнъж. Няма да ме затрудни.
Сънуващият Гавин внезапно се почувства отделен от юношата, когото си спомняше. Тогава наистина ли мислеше така, или искаше само да впечатли майка си? Отчаяно жадуваше да не я разочарова и подведе. Тя го закриляше чудесно и той се досещаше донякъде какви рискове поема, за да го опази жив.
— Тези дори няма да се бият с мен — добави Гавин с крива усмивка.
Фелия не се усмихна.
— Съблечи ризата, трябва да те помажа.
— Вече го направиха.
— Но не с това.
Тя извади малък съд, пълен с жълтеникавооранжев мехлем. Започна да втрива внимателно мехлема в кожата на сина си само там, където нямаше да я покриват дрехи, като че ли мехлемът беше стъписващо скъп.
— Какво е това? — не сдържа любопитството си той.
Тя не отговори на въпроса, а му каза:
— Гавин, знам, че досега не се отнасяше сериозно към задълженията си на Върховен луксиат, но тази нощ… Ти си предводител на сатрапиите, ти уравновесяваш целия свят, но това са необходими неща, към които можеш да бъдеш равнодушен. А тази нощ е кървавата опора на твоята власт. Важна е не само за тебе и онзи, който очаква да изпълни обета си в своята стая. Когато Призмата се отнася лекомислено към задълженията си или им се наслаждава, или се напива до затъпяване, за да понесе това бреме… винаги се разчува. Такива Призми никога не изтрайват повече от първата седморка години, а и мнозина от тях не издържат дори толкова. На Слънцеднев умира цяла общност, цял събор от равни на нас хора. В тази нощ се срещат общото ни преклонение пред божеството с най-искрената, последна изява на вярата за всеки от тях.