— Имам дъщеря, върховни господарю Призма. На три години. Моля ви, кажете ми, че не греша, като я изоставям. Не бих могла обаче да подчинявам подчервеното на волята си още дълго. Убедена съм в това. Аз… не биваше да притеглям толкова много през войната. Трябваше да съм по-благоразумна.
— Как се казва дъщеря ти?
— Есел.
— Далила Тай, ще се погрижим за твоята Есел. Ще се заема лично с това.
— След войната не ни останаха близки. А аз израснах близо до дом за сираци. Някои от луксиатите там са добронамерени, но… Върховни господарю, кажете ми, че няма да я пратите в такъв дом, моля ви. Не заслужавам да ви моля за нищо, но все пак…
— Ще се погрижа за нея. Обещавам ти.
Звънът на камбанката му напомни, че се бави прекалено. Жената преглътна тежко.
— Трябва да кажа още нещо. Знам, че карам другите да чакат, и съжалявам за това.
— Аз съм тук. Аз съм с тебе. Кажи ми каквото искаш.
— Аз го измислих. Говоря за… Гаристън. Съпругът ми беше червен притеглящ. Имахме идея — той изстрелва поток във въздуха, а аз го подпалвам. Показахме на нашия командир как го правим и той се въодушеви, сякаш сам го е измислил, но… първо хрумна на мен. Полос ме увещаваше да не им казваме, защото ще послужи за зло, а аз не го послушах. Всички онези хора… Целият град в пламъци. Говореше се, че само в този град загинали осемдесет хиляди.
Не можеше да говори повече. Гавин искаше да ѝ каже: „Не беше виновна ти, а аз. И моят брат. Ние командвахме. И знаехме. А оставихме хора като тебе да носят товара.“
Камбанката звънна още по-настойчиво. В безмълвна ярост Гавин се пресегна със син луксин и я изтръгна от стената.
Коленичи срещу Далила и хвана ръцете ѝ.
— Господарю на светлината, Оролам, Боже, виж твоята смирена служителка. Молим те да се взираш в душите ни и да ги познаваш. Молим те твоята целебна светлина да ни очисти от греховете и на действието, и на бездействието. В пожара на войната сторихме и немислимото. Луксиатите може и да казват, че бремето на тези злодеяния пада върху плещите на нашите предводители, но, Отче, Оролам, ние чувстваме тежестта му в душите си. Разкайваме се за яростта и безразсъдството си, за неизпълнения дълг. Прости на твоята дъщеря, Оролам, вземи от нея товара на вината и срама и нека тя бъде с тебе завинаги.
Докато говореше, Гавин се обгърна постепенно в светлина — свръхвиолетовото, жълтото и неговата воля повлияха на разбитите кристали в мазилото и сега изглеждаше, че сияе като самия Оролам. Просълзените очи на Далила се взираха ококорени в него с изумление, но и с умиротворение. Той ѝ се усмихна и почака да види и нейната усмивка. Прободе я в сърцето.
И неговото сърце се вледени.
Но спази обещанието си. Майка му му помогна да намери семейство, което отгледа момичето. Сега Есел беше черногвардейка.
Висшият луксиат Джорвис отвори вратата.
— Господарю Призма… Изоставаме. Ще отложим отдиха ви, докато…
— Не.
— Името на следващата е…
— Не!
Щом повиши глас, командир Анамар от Черната гвардия пристъпи в стаята заплашително — и Гавин се зарече да го унищожи за това.
— Времето не стига — отсече Гавин.
— Нямаме избор. Церемонията трябва да завърши преди изгрев. Всички са съгласни, че…
Разяреният Гавин тръгна по коридора към празнуващите навън. Командир Анамар му препречи пътя.
— Ако искаш да имаш колене и занапред — каза му Гавин, — ще ги използваш веднага да коленичиш и да се разкарат от пътя ми.
Черногвардеецът погледна Висшия луксиат Джарвис и се отдръпна. Но не коленичи.
Гавин го подмина и изкачи стъпалата към подиума през едно. Изстреля две огнени струи нагоре, за да привлече вниманието на всички.
Не можеше да си спомни точно какво каза. Красноречието му беше втора природа. Имаше нещо за повратната година, донесла такава покруса. Нещо за небето на Оролам, което ще се обогати за сметка на всички, които ще скърбят за тези притеглящи. Нещо за извънредните обстоятелства, които налагат извънредни мерки. Имаше престорено смирение и умело подлъгване.
— Аз ви служа като Призма и ценя безмерно времето, което имам с всеки покайващ се в присъствието на Оролам. Не знам да има по-святи мигове от тези и заради собствената си душа се молих на Оролам да не бъде твърде суров с мен. И той показа милостта си! Даде ми благоволението си! Ще се срещна с всеки, комуто предстои Освобождаване, и ще го изповядам толкова дълго, колкото му е нужно, дори това да се проточи три дни! Пиршествата ще продължават за моя сметка, докато не почетем подобаващо скъпите на сърцата ни притеглящи!