И с нея умря вярата му в Оролам. Бе запазил тази вяра въпреки война, предателства, кланета и измами, но не можа да я съхрани в най-святата нощ на годината.
Настъпи полунощ. Беше убил сто притеглящи.
Оставаха още триста двайсет и седем.
След трийсет часа Гавин уби последния мъж малко преди изгрев. Отиде в покоите си и за пръв път откакто стовари ада върху земята, притегли черен луксин.
25.
Кип се спусна с асансьора, за да отиде в тренировъчния двор на Черната гвардия, но когато стигна до първия етаж, не намери сили да излезе. Нямаше желание да среща хора, след като току-що бе издържал сблъсъка с дядо си.
През седмиците по пътя към Хромария умуваше, че след като и той, и Гавин бяха погълнати от вълните, Червения не би допуснал вината за това да се стовари върху неговите плещи. Нито пък би се лишил от помощта на предпочитания си роб Гринуди. Значи каквато и измислица да бе пробутал, с нея описваше Кип като престъпник.
Знаеше, че ще му припишат злодеянието, което се опита да предотврати, и се подготви колкото можеше — напъваше се да измисли как да намери някакви общи интереси с човека, който вероятно го е заклеймил като убиец и предател.
Щом слезе от кораба на кея, попита първия срещнат какво е сполетяло Гавин.
Въпреки всичко при появата му пред Спектъра би трябвало да последва арест и екзекуция. Още не можеше да си изясни защо това не му се случи. Беше дошъл с увереността, че Андрос е бяс. А той не беше. Или поне вече не беше.
Още носеше качулката. Още носеше и тъмните си очила, но Кип отгатна истината мигновено. Долови някаква разлика в гласа му, а и този път не бе сложил ръкавици.
Най-добрата му карта изчезна ненадейно. Намислил бе да си послужи със заплахата, че ще разобличи Андрос. Поне преди да го отведат в тъмницата можеше да смъкне качулката от главата му, за да им покаже що за твар има сред тях.
Докато беше в залата, не можеше да отдели дори секунда, за да размишлява какво означава това — някой е бил бяс, а сега не е? Невъзможно!
Просто говореше, плетеше лъжи с лекота, която досега не подозираше у себе си, толкова смутен и озадачен от загадката, че забрави да бъде смутен и объркан от срещата с целия Спектър.
И се измъкна някак.
Намек за усмивчица играеше в ъгълчето на устата на Андрос Гайл. Изненада, а след това удоволствие. Май му харесваше да играе срещу достоен противник. Може би затова остави Кип да се изхлузи от кукичката — за да продължат играта.
Изведнъж го налегна униние. Значи бе останал жив по милостта на Андрос Гайл? Не, бъркаше. Беше останал жив, защото Андрос жадуваше за забавление. Да. Това подхождаше повече на дъртото страшилище.
И ето че неочаквано за него не понасяше мисълта да се види с хората, за които би трябвало да копнее — съратниците си от Черната гвардия. А дори не можеше да си го обясни. Продължи с асансьора надолу и още по-надолу. Излезе на етажа, където беше личната тренировъчна зала на Призмата. Отдавна беше изгубил ключа, даден му от командир Железни, но до вратата имаше сензор за свръхвиолетово. Досега Кип не им обръщаше внимание — изглеждаха мътночерни и широки само няколко пръста. Не се замисляше какво представляват, но този път прозря, че са същите като пулта в стаята на Призмата.
Събра малко свръхвиолетово и го насочи към плочката. Аха, вътре имаше още една ключалка, значи вратата можеше да бъде защитена и срещу свръхвиолетови притеглящи, но сега не беше заключена. Кип натисна със свръхвиолетовия луксин, обикновената ключалка се отвори и той влезе в залата.
Тишината беше като мехлем за душата му. Той омота ръцете си с дълги ивици плат, както го бе научил Железни. Още беше с дрехите, които му беше дала възрастната вдовица Корийн, и макар да не подхождаха особено за тренировки, знаеше, че скоро ще ги смени с униформа на Черната гвардия и дрехи на дисципул в Хромария, затова подхвана упражнения с тежкия чувал.
Започна бавно. Както казваше Железни — седем до десет минути, за да привикнат юмруците и ставите към сътресенията от ударите. Огъна си лошо китката при несполучлив удар. Изръмжа. Не бе увил ръцете си правилно. Но вместо да махне сбърканите ивици и да ги навие отново, притегли около китката си гривна от зелен луксин. Реши да си направи цяла ръкавица. После и на другата ръка.
Много по-добре. Блъскаше леко по чувала седем минути, юмруците му се затоплиха, болката беше някак добре дошла заедно с облекчението да се отърве от неспирното умуване.
Премести се при чувала на ластици — по-малка мишена, която се връщаше към удрящия и помагаше да подобри реакциите си. Щом свикна с движенията ѝ, започна да се взира в точки зад нея, разчиташе само на периферното си зрение. След това отиде при лоста и откри, че вече може да се набере три пъти. Три! Хем невероятно постижение, хем жалко. Три… Върна се при тежкия чувал.