По някаква случайност задейства светлинките му. Различни части светваха, за да посочат следващата мишена — десния бъбрек, корема, лявата страна на челюстта. Чувалът вече показваше с цвят и силата на всеки удар. Лекото забиване на юмрук го караше да проблясва в синьо. Най-свирепите ритници на Кип го осветяваха в оранжево.
Скоро Кип се задъхваше от усилията да постигне червен проблясък.
Опря китките си в ръкавици от луксин на коленете. Бъхтеше проклетията с все сила.
Не, бъхтеше я с колкото сила имаше в мускулите. С магия би могъл да засили ударите си.
Само че не искаше да изстрелва из залата своите подскачащи гибелни зелени топки. Ако можеше да прибавя волята към мускулите си, като хвърля магически творения, защо да не може да засилва мускулите си с воля и по друг начин?
Спомни си как бесовете в Гаристън скачаха като жаби от покрив на покрив и изстрелваха луксин надолу, за да удължават скоковете си с тласъка. Същата идея, която вършеше работа в плъзгуните и морските колесници на Гавин. Но това си беше по-скоро външно въздействие…
Кип притегли предпазители за краката си под коленете и изу обувките. Сега щеше да го заболи. Както винаги. Започна да загрява с ритници по чувала. Поне десетина пъти му бяха показвали как да влага мощ в ритниците, но наставленията все не се превръщаха в рефлекси на тялото до този ден. Може би имаше полза от отслабването. Завъртя и двете си ръце в защитен блок наляво, тялото му се разтегна, лявото стъпало се изви назад, тогава Кип прибра рязко ръце и завъртането придаде още сила на десния му крак, който се стрелна странично към тежкия чувал и го разлюля. Не беше зле. Повтори удара отляво, но не толкова успешно.
Стига е загрявал. Насити се със зелен луксин и прободе с малка част от него кожата на дясната пета. Трепна и разшири разреза.
Нищо не му струваше да опита. Изпъна се нагоре, отметна назад десния крак, завъртя тялото, замахна с крака и докато дясното стъпало се издигаше, изстреля през него зелен луксин.
Внезапното прехвърляне във въздуха на тежест, която този път не се противопоставяше на тялото, а го подпомагаше, изхвърли стъпалото му напред с невероятна бързина и то изрита чувала толкова разтърсващо, че левият крак на Кип загуби опора и той падна.
От вратата се разнесе многогласен смях.
Засраменият Кип се изправи със скок. На прага стояха петима-шестима от неговата подготвителна група за Черната гвардия начело с ухиления до ушите Круксър. Кип се зачуди възможно ли е и другите младоци да са се променили толкова само за няколко седмици. Круксър бе станал още по-як, високото му стройно тяло май бе трупало мускули всеки ден. Очите му обаче сякаш бяха остарели с пет години. Или от смъртта на любимата му Лусия, или след битката при Ру. Железните ръце на Големия Лео като че бяха още по-заякнали. Гос Мърльото този път не си чоплеше носа, затова пък го почесваше неуморно с нокът. Нисичкият Даелос не беше пораснал, но изглеждаше по-скоро жилав, а не костелив и дребен. Бен-хадад пак имаше очила с подвижни лещи, но ги бе променил. Тези нямаха вид на нещо скалъпено с върви и лепило, а бяха изработени майсторски, съвършено допълнение на искрящия в очите му ум. Само Феркуди наглед си беше същият смотаняк с голям нос. И това незнайно защо успокояваше Кип.
— Добре е, че Трошача се бие по-добре, отколкото… хъм, рита — подхвърли Феркуди. — Ритниците обаче са част от боя, нали така? Значи май не го бива чак толкова.
— Я си затваряйте устите, недорасляци — сопна се Круксър добродушно. Държеше се съвсем естествено като водач, както подобаваше на най-добрия в групата. Кимна на Кип. — Богоубиецо…
По тона му не личеше дали го каза на шега. Доколкото Кип бе опознал Круксър, той оставяше който иска да си мисли, че се шегува, макар да говореше сериозно.
Ама че… Кип разчиташе, че прякорът е забравен, откакто цопна в морето.
— Здрасти, Крукс. Как… какво правите тук?
— В тренировъчната зала на Призмата ли? Толкова нови войници са призовали за войната, че дворовете са претъпкани, а ние — черногвардейците, се задоволяваме със складове и малки залички през половината време. Тея изкрънка някак разрешение да идваме тук, когато няма място за нас навън. Доскоро се чудех дали да не я изритам от групата, защото не е чак толкова способна, но щом ни вкара на това място…
— Ей — обади се Тея.