В почивката през тренировката разказа на другите новаци в групата си малко за своите премеждия и почти цялата истина за случилото се с Гавин.
— Сбихме се за един кинжал. Гринуди се опита да го грабне и аз се счепках с него. Андрос му се притече на помощ и Гавин се намеси. И отклони острието към себе си, за да не намушкат мен.
Долови не един озадачен поглед. Защо е по-трудно да спестяваш част от истината, отколкото да пробутваш измислици? Кип продължи припряно:
— Но има нещо друго — изумително. Скочих във водата след него. Запалих малко червено като сигнал и когато пиратите ни извадиха от водата, кинжалът вече не беше кинжал, а истински дълъг меч със седем скъпоценни камъка по острието, в седемте основни цвята. А когато го извадиха от Гавин… той беше жив. Дори не му течеше кръв.
Обсипаха го с въпроси, но на повечето от тях не можеше да отговори и накрая Круксър закле всички да пазят тайната. Почивката се проточи повече от половин час и Круксър реши, че им стига толкова за днес.
Тея се измъкна неусетно от залата, Кип не я видя и на вечеря, затова сега я чакаше в тяхната стая.
Чакането се проточи половин час и той се вкисваше все повече, но изведнъж му хрумна нещо. Отиде при миниатюрното бюро и не намери никакви документи. Досега не бе забелязал, че ги няма. Документите за собственост над Тея, на които се бе подписал, че я освобождава. Помислила го е за мъртъв, взела ги е и ги е занесла, за да ги регистрира.
Какво друго да направи? Не можеше да ѝ се сърди, че се е тревожила кой друг би могъл да я направи своя робиня. Ето защо не беше тук. Щом вече не беше робиня, сигурно се беше преместила в казармата. Браво на нея.
Нищо не му дължеше, а вече я нямаше и връзката господар-роб, която той бездруго не искаше. Но дали не е била единствената връзка помежду им? Май Тея му обръщаше гръб…
Кип искаше тя да е свободна, но искаше и да се чувства задължена, да му бъде вечно благодарна… значи и някак да остане в подчинение спрямо него. Да, искаше да е свободна, но той да решава как ще се възползва от свободата си.
Наруга се сам на глас и си легна.
На другата сутрин отиде да закуси и провери списъците. Името му го нямаше сред онези, на които е възложена работа. И това май означаваше, че трябва да отиде на учебни занятия.
Уф… Застана да чака асансьора с други ученици и се затвори в себе си, обгърнат от малкия буреносен облак на настроението си.
Разбира се, имаше хиляди неща, които тепърва трябваше да научи. Беше натрупал малко знания от досегашния си опит и почти нищо друго. Разбираше, че рано или късно това ще му попречи. Проклятие, вече му пречеше. Знанията му стигаха колкото да направи своите гибелни подскачащи зелени топки. Не можеше да разчита на тях, за да оцелее в наближаващата война.
И отгоре на всичко бе успял да загуби кинжала, а в него се засилваше страхът, че оръжието е важно. Андрос Гайл го бе нарекъл Заслепяващия нож. Кип замаза някак обяснението пред другите новаци откъде се е появил този кинжал, само затова не го разпитваха по-упорито. Подведе ги да си мислят, че е на Гавин.
„Впрочем как е попаднал при майка ми?“
Влезе в класната стая на магистра Кадах. Не му се вярваше, че бе дошъл тук за пръв път само преди няколко месеца. Чувстваше се по-стар с десетина години. Седна в дъното. Макар че отново бе с дрехи на дисципул, не очакваше да остане незабелязан, но нямаше нужда да натрапва присъствието си на магистра Кадах.
Поне не повече от необходимото.
Нечий глас прошепна в ухото му:
— Копеленце, чух как си угодничил, за да те обявят за законен син. Не си въобразявай, че това променя нещо. Аз знам какъв си.
Кип се обърна.
— Радвам се да ви видя, магистра.
Каза го много убедително. Тя му се ухили злобно. Тренировките и битките бяха променили Кип толкова, че сигурно можеше да намери утеха да види магистра Кадах съвсем същата — съсухрена като старица, макар едва да навлизаше в четвъртото си десетилетие, и твърде чорлава, за да е минавал гребен през косата ѝ поне веднъж, откакто той не бе влизал в класната стая. И все същите зелени очила, окачени със златна верижка на шията.
— Да си приготвя ли пръчката? — подхвърли тя.
— Не знам — отвърна Кип. — Аз съм само невеж син на курва.
Трепна. Явно Кип Устатия не бе останал чак толкова далеч в миналото му.
— Опитай да ми се репчиш още малко, Кип Гайл, и ще те цапардосам по кокалчетата на пръстите. Надявам се, че помниш усещането?
Кип опря длани на масата пред себе си. Пръстите на лявата му ръка още се извиваха нагоре, схванати и неподатливи, въпреки че се занимаваше усърдно с тях. Ако го праснеше с пръчка по тази ръка, болката щеше да е непоносима. Все още усещаше цялата си китка като оголен нерв.