Бялата се замисли. Вдигна ръка и даде бърза поредица знаци на секретар, който я разбра веднага, и една робиня се устреми към вратата.
— Странен начин да се отървеш от магистра, която ти е неприятна — отбеляза Бялата.
— Не го правя за себе си, а за нея. Чувства се окаяна и затова си върши работата зле.
— Ще науча истината до един час. Тогава ще взема решение. Каква е втората ти молба?
„Искам да ми разкажете за Светлоносеца — напираха думите у Кип. — Искам да ми разкажете за Заслепяващия нож.“
— Нуждая се от личен наставник — каза вместо това. — Не искам да изглеждам самонадеян, но тепърва трябва да уча много неща. Аз съм пълноспектърен полихром и не бива да седя в класна стая и да слушам само онова, което вече знам. И в никакъв случай не искам да си губя времето в дрязги със завистлива магистра.
— Значи смяташ, че аз мога да намеря магистър или магистра, които няма да завиждат на пълноспектърен полихром и син на Призмата, комуто се дават привилегии?
— Надявах се да намерите — потвърди Кип.
Бялата се разсмя с искрена изненада.
— Ох, Кип… Понякога забравям колко дръзки могат да бъдат младите.
— Аз съм… важен — добави той.
Това не ѝ хареса и усмивката ѝ се стопи.
— В съвсем ограничен смисъл — продължи Кип, мъчеше се да подбере правилните думи. — Важен съм не защото… Трябва да получа привилегии не заради произхода си. Важен съм само защото имам важно предназначение.
— И какво е то? — попита Бялата недоверчиво и неспокойно.
Идеше му да каже, че негова мисия е да спаси баща си. Достойна цел. Може би дори наистина беше целта, която му е отредил Оролам. Но би излъгал, ако каже това.
— Не знам — призна си Кип. — Но важна е задачата. Аз съм само инструментът, чрез който ще бъде изпълнена, и ви моля да ме подготвите за нея. Дързостта ми е само в желанието да служа на Оролам безстрашно, с вярата, че ще ме преведе и през огън.
Копнееше да е толкова убеден. Вярваше, че трябва да е толкова убеден. Затова не разбра, че пак изрича лъжа, докато не се чу да казва думите.
— Кип, тук всички се отличаваме с воля. Всеки мъж и всяка жена, които се борят да подчинят светлината, са вкусили от божественото. Всички сме важни, иначе Оролам нямаше да ни даде тези способности, нямаше да ни повери такива сили.
— Както ги е поверил на Цветния принц — не можа да се сдържи той. — Много съжалявам, върховна господарке.
Наведе глава.
— Кип, не виждаш ли, че лудостта и стремежът към божественост на Цветния принц не оборват казаното от мен? Властта е върховното изпитание за човека. Колкото повече власт имаш, толкова повече възможности за поквара получаваш. Мнозина се провалят в изпитанието, което не означава, че Оролам греши. Означава само, че хората са свободни да избират. А великите души успяват или се провалят най-зрелищно.
— Като баща ми — промърмори Кип.
— Особено баща ти.
Бялата се поколеба, после махна на секретарите си да се отдръпнат и те веднага се преместиха до вратата. Някой дръпна завеса, която скри от погледите им Кип и Бялата. Само един черногвардеец остана да бди.
„И дядо ми“, би трябвало да добави Кип. Идеалният начин да подхване разказ за видяното от него. Но какво можеше да ѝ каже? „Андрос беше цветен бяс, а сега вече не е“? О, да, също и: „Излъгах и вас, и целия Спектър за случилото се на кораба.“ И без това вече насилваше късмета си. Досущ като неопитен играч на Девет крале. За кораба се бе подготвил едно разиграване напред и предварително обмислените лъжи му свършиха чудесна работа пред Спектъра. Но в момента просто играеше с каквато карта му се падне при раздаването. Лъжите приличаха на решетки и предишните ходове ограничаваха избора му за следващите.
„Как ли го прави Андрос? Помни ли лъжите, които е пробутвал на всеки друг играч?“
Разбира се, че помнеше. Тъкмо за това използваше прословутата паметливост на рода Гайл. А Кип дори още не знаеше кои са всички участници в играта. Бялата се отнасяше добре към него, но не му се вярваше, че лъжите на шестнайсетгодишен хлапак ще я развеселят или ще ѝ вдъхнат уважение към него. Тя беше стара, а на старците им се иска да виждат младите приятно прями, простодушни, мили и невинни.
Може би държеше в ръката си именно онази карта, от която тя се нуждаеше в играта си срещу Андрос, проточила се десетилетия, а не можеше да ѝ я даде.