Може би в голямата игра никой не дава карти. Само разменя.
Бялата порови в бюрото си. Извади малка картина в рамка.
— Кип, когато умра, искам ти да получиш това. И след като го използваш, ако Гавин е още жив, дай го на него. — Обърна изображението към него и той видя една от новите карти за Девет крале.
— Това бе създадено от моя близка, отдавнашна приятелка…
— Янус Бориг — прекъсна я Кип.
Разпозна неподражаемия стил. Взе картата. Наричаше се Несломимата. И беше прекрасна. Нямаше съмнение, че Янус Бориг е вложила и усърдие, и време в творението си. В някои карти личеше припряност от неудържимия подтик да ги създаде и въпреки това си личеше, че е ненадмината майсторка. А тази карта беше най-внимателно изпипаната от всички, които Кип бе виждал. Млада жена с огненочервена коса стоеше на хълм, над който се извисяваше дъб, вляво от нея димяха развалините на имение. Вдясно зееше пропаст. В сивите ѝ очи имаше мънички искрици синьо и зелено. Сълзи по бузите, но решително стиснати зъби, погледът вперен в далечината.
— Наскоро бях погребала по-малката си дъщеря — каза Бялата. — Да ме нарече Несломимата ми се струваше понякога жестока шега, друг път — обещание. Избрах да живея и да се боря дори когато това означаваше да се боря с отчаянието и присмехулната загуба на смисъл… това е пропастта. Не всичко в тази карта е приятно, но бих искала някой ден да разберат каква съм била.
— Проклет да съм, но вие сте били прекрасна. И неустрашима! И… и не мога да повярвам, че току-що казах това — измънка накрая Кип.
Издаде се, като позна веднага чие дело е картата. Ако се престореше, че е изтървал неволно и други думи, може би щеше да отклони вниманието на Бялата от въпроса какво знае за картите на Янус Бориг.
Бялата се засмя.
— О, благодаря ти. Мисля, че Янус е била твърде мила спрямо мен.
— Не мила — натърти Кип. — Честна. Тъкмо това отличава Огледалото…
Пак се запъна. Гадост! „Кип, не можеш да си държиш устата затворена и шест секунди, а?“
— Не се кори — успокои го Бялата. — Умея да разпознавам и ловките опити за измъкване. Толкова отдавна говоря с баща ти и дядо ти, че не бих подценила и тебе, макар да си млад.
— Сигурно дори сатрапите излизат разплакани от тази стая — промърмори Кип.
— Случвало се е — потвърди тя сухо. — Да чуя за Янус.
Кип ѝ разказа за срещите си с Янус Бориг. И как тя почна да рисува неговата карта. И как умря в ръцете му.
Веднага долови какъв удар нанесе на Бялата, без да иска.
— Кип, това е извънредно важно. Тя успя ли да измъкне нещо от пожара?
Той очакваше неспокойно въпроса от самото начало на разговора.
— Искаше да изнеса нещо, но огънят беше толкова силен, а и навсякъде бе заложила барут. Успях да грабна само искрящите наметала.
Бялата се взря в лицето му.
— Кип, бива си те в лъжите, но аз съм се сблъсквала и с най-умелите лъжци. Искрящите наметала са много полезни в убиването на хора, но картите са полезни по хиляди начини. Янус не би ти позволила да се размотаваш в спасяването на оръжия и да оставиш истината да бъде изпепелена. В картите беше целият ѝ живот.
— Тя беше в несвяст — заинати се Кип.
Бялата въздъхна.
— Няма да настоявам. Дано си ги прибрал на сигурно място. Не проверявай често дали още са там, иначе и на шпионите може да им провърви. Внимавай, когато ги използваш насаме. Не знам какво има във всички нови карти, но ми е лесно да си представя, че някои от скорошните събития могат да ти остържат ума от главата.
Тези думи напомниха смущаващо на Кип как твърде наскоро огънят направо остърга кожата от ръката му. Понечи да каже нещо, но ако я поправеше, че не знае къде са картите, все едно признаваше лъжите си. Какъвто и ход да избереше, тя печелеше някакво предимство.
— Защо не ви мразя, когато постъпвате така с мен? — промълви той.
— Тоест когато те притискам в ъгъла ли?
— Да.
— Но не както го прави Андрос?
— Да — по-твърдо каза той.
— Ами защото разбираш, че те обичам и ти мисля само доброто.
— Обичате ме? — изсумтя Кип. — Та вие едва ме познавате.
— И да си живял съвсем кратко, и да си живял много дълго, ако си живял човешки… лесно е да обикнеш някого. Съкрушените сърца се привързват лесно към нови хора.
Кип не знаеше как да тълкува думите ѝ, нито дали трябва да ѝ вярва.
— Имахте ли и други дъщери? Освен онази, която… Моля да ми простите.
— Имах, да. И внуци. Имах.
Не можеше да разгадае погледа ѝ. Тя прибра картата. За миг Кип се усъмни дали тя още помни за какво е дошъл при нея. И тогава долови в очите ѝ проблясък на веселие. Бялата знаеше, че той се чуди дали е стара и изкуфяла, и го оставяше да се чуди. Това беше игра за нея.