— Такива сънища ли ми пращаш, Оролам? — изръмжа Гавин. — Върви в ада!
30.
— Ветроходна галера. С илитийски платна — каза Леонус.
За Гавин новината беше ужасна, но другите роби замърмориха, все едно са чули добра вест.
— Какво означава това? — попита той.
— Илитийски платна… ъ-ъ, значи илитийски кораб. Да го шибам — изпелтечи Шибаняка.
— Но нали илитийците имат най-добрите оръдия?
— Все тая — отговори Бръмбара от другата страна на пътеката между скамейките. Заради някаква болест очите му бяха изпъкнали като на жаба. Не беше приятна гледка дори в оттенъци на сивото. — Държат се с робите по-зле, отколкото с псета. Морят ги от глад, бият ги толкова лошо, че едва събират сили да гребат. Илитийските галери нито са бързи като нас, нито обръщат добре. Не могат да се мерят с нас.
Гавин си каза, че това изглежда правдиво. Илитийците пленяваха повече роби от всички останали и отказваха да се съобразяват със законите за робите, които Хромарият налагаше на останалите шест сатрапии. Щом робите са евтини, защо да полагат грижи за тях? Могат лесно да заменят мъртвите с нови роби. Илитийците наистина бяха мръсници.
И Топчията беше илитиец.
Преди да попадне в ръцете му, Гавин го смяташе за забавен. Предпочете веселбата да се погаври с него, като му попречи да стреля, вместо да го затрие, когато потопи кораба му до Гаристън. Да го беше убил — сега нямаше да е тук.
Странно е как умът се отплесва дори когато гребеш. Често кървящите ръце на Гавин бяха увити в памук. Тепърва можеше да съчувства истински на Кип, който си изгори ръката преди битката за Гаристън. Ръцете го мъчеха всеки ден. Преди си въобразяваше, че има ръце каквито подобават на мъж — загрубели и мазолести. Колко се надценяваше…
— Победа или смърт! — извика Леонус.
Робите не изреваха отговора. Мразеха Леонус.
— Безполезни лайнари! Викайте, иначе ще ви прокарам всичките под кила! Момче! — кресна Леонус на младока, който бе заел мястото му на помощник-надзирател. — Камшик за оная редица! Веднага.
Момчето се поколеба.
— Веднага, казах!
Камшикът заплющя по голите гърбове на робите в една от задните редици. Чуха се викове и стонове. Гавин си мислеше, че ударите са прекалено силни, но не и колкото му се искаше на Леонус.
— Победа или смърт! — извика надзирателят.
— Греби към ада! — отвърнаха робите.
— Не се отпускай!
— Греби към ада!
— И обратно! — изръмжа Леонус.
Тъпаните задумкаха и надзирателят изтича на другата гребна палуба.
— Не ми се вярва да остана жив тоя път — обади се Девети номер.
— Сърбеж, ти всеки път разправяш, че няма да те бъде.
— Тоя път е друго. Усещам.
И както неведнъж досега с десетките мъже, напрягащи се докрай в теснотията, гребната палуба бързо се сгорещи. Денят беше слънчев и тих, значи им предстоеше лесен и пряк устрем към смъртта.
Тъпаните отбиваха равномерния ритъм, Гавин гребеше. И още. И още. Минаха двайсетина минути. Момчето ги обиколи да им даде вода. То поне не ги удряше по зъбите с чашата на дълга дръжка. Или поне не го правеше нарочно. Минаха трийсетина минути.
Накрая Леонус подаде грозната си глава от горната палуба.
— Тъпаните — по-бързо!
Ударите зачестиха и Гавин се приспособи към новото темпо с радост. С радост… Имаше ли нещо по-странно от това? Откриваше някаква чудата свобода в отнетата му принуда да взема решения. Да отива там, където му казват да отиде. Да спира, когато му кажат да спре. Да яде, когато му кажат да яде. Да избягва боя с камшик. Да си пие двойната порция.
„Карис, какво ще правя, ако си върна свободата? Още ли ще ме обичаш, когато научиш, че вече не съм същият?“
Представяше си погледите на хората, съжалението. Почитаха го, обичаха го и се бояха от него надлъж и нашир из Седемте сатрапии, но опората на властта му винаги си оставаше в притеглянето. Вършеше това толкова несравнимо по-добре от всеки друг — без никакво усилие, че стана неразличим от дарбата си. И вече не беше човек, а притеглящ. Никой не можеше и да си помисли за Гавин, без да помни, че той е Призмата, че е слят с притеглянето. И е най-способният. Може би най-способният от столетия. Лишен от това той беше… всъщност какво?
Самонадеян владетел без власт, който всяка година извършваше ритуални убийства на десетки и стотици притеглящи. Избухлив празноглавец, който хвърляше млади жени от балкона, когато го ядосат. И оставаше безнаказан.
За други притеглящи в прехода от магическа мощ към политическа власт нямаше нищо трудно. Бялата го бе постигнала съвсем естествено, баща му — не чак толкова. Но Гавин?… Това не му беше присъщо. Пък и едно е да спреш да притегляш, защото още можеш да бъдеш полезен с друго, съвсем друго е да загубиш дарбата. Един мъж може да даде обет за целомъдрие и да запази уважението на околните, но скопецът в най-добрия случай може да разчита само на съжаление.