И нямаше как да прикрие загубата. Най-късно на Слънцеднев всичко щеше да свърши за добро или за зло. Или щеше да притегля, за да извърши празничните ритуали, или нямаше да притегля. Ако не успееше да се върне в Хромария до този ден, щяха да посочат друг за Призма. Просто и ясно. Колко оставаше дотогава? Четири месеца?
„Карис, животът ми ще свърши след четири месеца. Каквото и да се случи. Прахосах толкова време. Исках да живеем заедно. Исках да имаме деца, да видя как държиш нов живот на ръце, да бъда едно цяло с тебе.“
Внезапното гадене не беше от изтощителните усилия в гребането.
Тъпаните ускориха ритъма. На Гавин обаче му беше все едно. Ускориха още повече за последното шеметно сближаване, но съзнанието на Гавин си оставаше безметежно, сякаш всичко се случваше много, много далече.
Проехтя гръмогласна заповед и робите прибраха веслата ловко, без припряност.
Сблъсъкът изтръгна Гавин от унеса. Дърво чегърташе в дърво. Весла пращяха като съчки. Мъже крещяха от болка, страх и ярост. Трещяха мускети. Гръмна оръдие. Воня на барут и уплаха. Изпопадали от скамейките мъже. Гавин се озова срещу моряк с редки зъби на другия кораб. Онзи се изправяше, след като беше повален от стълкновението на корпусите. Държеше фитил и стоеше зад заредено оръдие.
Гавин изпъна рязко ръка към него, напрегнал волята си да забие сини шипове в очите му.
Нищо.
Мъжът го изгледа с недоумение, после краят на весло се вряза в лицето му и той се свлече, но някой друг грабна фитила.
Оръдието изрева. Пръснаха се трески, дървените стъпала се разхвърчаха, гребната палуба се изпълни с изгарящ лютив пушек. Юнгата на „Злият лебед“ залитна покрай Гавин, от гърба му стърчеше разкривено парче метал.
Гръмна друго оръдие и проби дупка по-нагоре, на палубата нахлу ослепителен сноп слънчеви лъчи, пронизал кълбящия се черен дим, сякаш самият въздух пламна. Всички роби кашляха, превиваха се, зарязали задачата да блъскат враговете с веслата.
Гавин чу ударите на куките в краищата на абордажните мрежи, хвърлени през все по-широката пролука между двата кораба. Пиратите викаха, мускетът на Топчията стреляше с особения си пукот немислимо често. Разнесоха се заповеди, по палубата над робите затропаха крака и пиратите нахлуха на другия кораб.
И „Злият лебед“ притихна изведнъж. Вятърът проникваше през отворите за веслата и двете големи дупки от гюлета, пушеците се разнасяха. Робите се надигаха, оглеждаха разрушенията, докато на няколко крачки от тях кънтяха пискливи молби за милост и неистови вопли.
Юнгата беше мъртъв или умираше в несвяст, проснат между скамейките. Хлапето не се отличаваше нито със симпатично лице, нито с добродетели и все пак не заслужаваше такава участ.
Стъпалата към горната палуба бяха потрошени до половината. Шест скамейки с робите на тях бяха пометени от взрива. Скамейките по-назад бяха оплискани с кръв.
Преди Гавин дори да види всички последствия, някой се метна от абордажните мрежи и прелетя през едната дупка. Залитна и малко оставаше да загуби равновесие. Всеки от робите наблизо можеше да го бутне в морето, но се вцепениха от изненада. Човекът беше светлокож и рус и носеше дрехи на богаташ. И не беше пират от „Злият лебед“… а държеше меч.
— Няма да ви сторя зло — каза мъжът. — Ако гребете по моя заповед, ще ви освободя. — Остави ги за миг-два да проумеят думите му и добави: — Ще ви освободя още сега, ако ми помогнете да откачим абордажните мрежи. Решавайте по-скоро!
Щом чу гласа, Гавин вече не се съмняваше кой стои пред него. Не можеше да е друг освен Антониус Маларгос, братовчед на Тизис Маларгос, която за малко заемаше поста на Зеления в Спектъра, и племенник на Дервани Маларгос, който пък се бе превърнал в бог за малко, преди Гавин да го убие.
— Кой е с мен? — подкани ги Антониус.
Един роб вдигна окованата си ръка и бледата кожа на Антониус се насити с червен луксин. Ключалката също светна в червено и прегоря. Останаха изгаряния и по кожата на роба, но той вече беше свободен.
— Побързайте! — настоя Антониус. — Имаме съвсем малко време. Повечето пирати са на другия кораб. Ще убием малцината, които са на този, ще срежем мрежите и ще се отблъснем с веслата. Ще освободя всички ви, заклевам се в името на Оролам.