Планът му не беше лош, макар и породен от отчаяние. Другата галера вече нямаше никакви весла откъм този борд. Ако Антониус успееше да превземе „Злият лебед“ и да се отърве от абордажните мрежи, шансът за спасение ставаше голям. Избягаше ли на десет крачки от другия кораб, вероятно щеше да се добере благополучно до някое близко пристанище.
Но понеже беше от рода Маларгос, нямаше никакви причини да закара и Гавин жив в това пристанище. Гавин не би го пощадил, ако беше на негово място. Смъртен враг на неговия род, попаднал случайно в ръцете му? Безнадеждно…
Зърна Леонус, паднал между две скамейки. Надзирателят се надигна на четири крака. От главата му се стичаше широка червена струя. Раната изглеждаше по-страшна, отколкото беше — кожата на главата винаги кърви обилно. Все пак изглеждаше замаян. Трябваше ли Гавин да предупреди Антониус?
Роб зад него вдигна окованите си ръце. Антониус си отдъхна, че още някой е приел предложението му. Тръгна към роба и погледът му се плъзна по Гавин, но не се задържа. Изобщо не го позна. Призмата беше мъртъв. Това брадато същество, покрито с дрипи и мръсотия, не означаваше нищо за него.
Гавин изпита и внезапна надежда, че може би ще оцелее, и най-разтърсващото чувство на откъснатост от самия себе си, което го бе спохождало през живота му. Антониус бе виждал и лицето му, и хиляди негови изображения в картини, гравюри и мозайки. А сега не го видя. Зърна някакъв роб. Гавин се смяташе за неотделим от своята власт, титла и пост. Оказа се, че не е неотделим дори от собственото си лице.
Антониус спря. И пак се взря неуверено в Гавин. Зениците му се разшириха. Гавин не забеляза как се промени изражението му, защото можеше да гледа само вдигнатия меч на младежа. Каква възможност да отмъсти за толкова злини спрямо рода Маларгос…
Гавин познаваше добре смъртта и гледаше, без да мига, как надвисва над него.
Антониус коленичи.
— Ваша святост? Вие сте жив!
Очите на Гавин отново се вторачиха в неговите. Антониус изобщо не гореше от желание да отмъщава, дори май щеше да се разплаче. Със сълзи на обожание и надежда.
Дете, което не се бе обвързало с омразата на своите родители. Невинна душа, готова да повярва в човек, когото не познава.
— Ваша святост, да свалим тези окови от вас!
Откога Гавин не бе срещал такава доброта? И откога на я откриваше у себе си? Толкова отдавна, а сега беше прекалено…
Прекалено късно долови движението. Леонус се надигна тромаво зад Антониус. Ръката на Гавин се стрелна да го спре… и веригата се опъна докрай, халката се впи в китката му и я разкървави. По-важното беше, че му попречи. Гавин успя само да зърне как Леонус се хвърли върху Антониус с размахан нож. Събори младежа върху Гавин, мушкаше неспирно. Гавин отлетя назад, краката му се огънаха на ръба на скамейката. Щръкналата над него дръжка на веслото и веригите не позволиха да се стовари по гръб на дъските. Другите на скамейката първо се опитаха да го хванат, после се помъчиха да го дръпнат встрани, за да не пострада.
Гавин не искаше да губи нито миг. Съдра превръзките от ръцете си колкото можа по-бързо и опита удар с коляно. Не успя, прекалено далеч беше, затова ритна с босата си пета. Незнайно как улучи Леонус в гърлото.
Надзирателят изхърка и залитна назад. Гавин получи своя шанс за частица от секундата и се възползва, за да омотае ивиците плат около шията му — веднъж, два пъти, след това дръпна рязко и Леонус изгуби равновесие.
Гавин веднага се отказа от хрумването да го удуши, само притисна главата му към гърдите си. Заради изкривения гръбнак надзирателят имаше бичи врат с изпъкващи мускули. Гавин мяташе горната част на тялото му наляво и надясно. Не чуваше пукане на шийни прешлени, нито го усещаше, затова не спря, докато вече нямаше съмнение, че Леонус не мърда. Гавин беше звяр, отдал се на яростта си.
И въпреки това закъсня.
Пусна Леонус, махна превръзките от шията му и избута гнусното тяло в пътеката между скамейките. Погледна Антониус, който лежеше между неговата скамейка и предната… и мигаше.
— Струва ми се, че дължа извинение на моята леля Ейрени — каза младежът много бодро. Разшири с пръсти една от дупките в туниката си, за да покаже чудесната илитийска ризница отдолу. — Подари ми я за рождения ден. А аз си бях поискал състезателен кон и мрънках.
— Д-да го шибам — измърмори Шибаняка със страхопочитание.
Антониус се изправи пъргаво, щом си спомни за опасността. Тупаше поред джобовете си и търсеше нещо.
— Очилата ми… Червените очила! Къде са? Не мога да прогоря всички окови без тях!