Носеше метална шина на десния си крак и когато се опита да седне до масата за пикник, изохка от болка. Кристофър разказваше на Ник някакъв току-що чут виц, но веднага я грабна в прегръдките си и седна заедно с нея, като я държеше в скута си.
— Все още куцам — оплака се Мишел.
— Но почти не си личи — настоя Лорен.
— Така ли мислиш?
— О, да, забелязах разликата.
— Разбих си коляното при автомобилна катастрофа — обясни тя на Ник. — Минимален процент от хората в моето положение въобще прохождат, но аз се преборих.
— Мишел много разбира от проценти — обясни Кристофър. — Учи математика и счетоводна отчетност и ще стане дипломиран счетоводител, след като се оженим.
— Аз водя счетоводството на Лорен — добави Мишел.
Ръководителят на оркестъра потупа микрофона, за да привлече вниманието на всички, и обяви, че следващата песен ще е последна.
— Трябва да потанцуваме, миличка — настоя Кристофър.
Ник също поведе Лорен към дансинга.
— Твоите приятели ми допадат — довери й той.
— Те също те харесаха.
Ръководителят на групата разгърна едно листче и се усмихна.
— О, това е едно много бавно парче, от любимите ми! — обяви той. — Същото мога да кажа и за малкото момиченце, на което е посветена песента. Тя е за нашата сладка Лорен Мадън и е от Разбивача на сърца.
Ник тъкмо бе прегърнал Лорен, когато чу съобщението. Тя шумно си пое дъх и цялата се напрегна. Притисна я по-плътно към себе си, предпазвайки я инстинктивно от опасността.
Видя, че Томи и Ноа се приближават към подиума на оркестъра. Още един мъж се отдели от тълпата и излезе напред от противоположната посока. Ник веднага позна, че е агент. Дявол да го вземе, никой от тях не знаеше кого търсят, а в този миг всички ги наобиколиха и се усмихваха, защото песента беше посветена на Лорен.
— Кучи син! — промърмори Ник.
— Какво ще правим? — прошепна Лорен с треперещ глас.
— Ще танцуваме — отговори й той.
Лорен имаше чувството, че целият свят се срива върху главата й. Едва си поемаше дъх, не можеше да мисли. Склони глава на гърдите на Ник и притвори очи. Той иска да знам, че е тук и ме наблюдава. О, Боже, накарай го да ме остави на мира. Умолявам те, Боже… — мислеше си Лорен.
— А сега, приятели, всеки да сграбчи партньора си, защото, както вече ви казах, това е последната песен по желание. И тя се казва „Имам очи само за теб“.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Той стоеше сред тълпата и наблюдаваше, обзет от трескаво опиянение. Лорен, неговата сладка Лорен. Тя направо го хипнотизираше. Толкова прекрасна, толкова недосегаема… Засега.
„Скоро, моя любов, скоро ще бъдеш моя“, тананикаше наум той.
С ъгълчето на окото си забеляза „мулето“ — както наричаше агентите на ФБР, — което се приближаваше към нея. Тогава се усмихна. Само щракна с пръсти и ето че те дойдоха. Сега той беше паякът, а те бяха уловени в мрежата му.
Не можеше да откъсне очи от „мулето“. Наблюдаваше го как премина по тревата и привлече Лорен в обятията си. Всичко това беше игра. О, да, той знаеше какво правят. Опитваха се да го извадят от равновесие. Но не беше глупак.
И въпреки това не можа да извърне глава. Те танцуваха и никак не му харесваше начина, по който „мулето“ я държеше в прегръдките си. Твърде близко, твърде интимно. Тогава Ник я целуна. Такава бясна ярост избухна в гърдите му, че коленете му се подгънаха и трябваше да седне. Това беше игра, само игра и нищо повече. Те си играеха с него, измъчваха го. Да, той знаеше какво правят… И все пак бе позеленял от гняв.
Как смееха да го измъчват така!
Но изненадите не бяха свършили. Сега ги наблюдаваше внимателно, без да мигне, изучаваше ги и забеляза начина, по който Лорен гледаше агента. Ядно се дръпна назад на пейката. Тя наистина беше влюбена в онзи. За проницателен човек като него това беше ясно като бял ден. Тя не можеше да го скрие, не и от него. Зеленоокото момиче се беше влюбило в едно „муле“. Какво щеше да прави той сега!
Тя проваляше приятното прекарване на пикника. Когато обявиха последната песен и казаха, че е посветена на Лорен, той цял пламна и му се зави свят. Радостта и гневът му станаха непоносими. Но докато стоеше на видно място и наблюдаваше своята плячка, която танцуваше на дансинга, той ту се усмихваше, ту се смееше. Трябваше да се вижда, че си прекарва чудесно, защото знаеше, че в тълпата има „мулета“, които го търсят. Всичките до един бяха глупаци. Те дори не знаеха как изглежда той, тъй че как се надяваха да го хванат? Да не би да очакват да извади пистолет и да го насочи към главата си? Засмя се само като си помисли за това. Тяхната тъпота беше страшно забавна. Наистина забавна.