Мътните го взели, не! — помисли си Ник, но ведро отвърна:
— Разбира се, знаеш как са нещата. Само чакането направо ме побърква.
— Как така не казваш нищо за Лорен? Не съм я виждал от години. Хващам се на бас, че много се е променила. Как изглежда?
— Тя е сестра на Томи. Ето как изглежда.
Голяма грешка, осъзна Ник веднага щом думите излязоха от устата му. В гласа му бяха прозвучали отбранителни нотки, а Тео имаше репутацията на първокласен прокурор. Той веднага го атакува по най-уязвимото място.
— Значи така стоят нещата, а?
— Не разбирам за какво говориш. Нищо не е станало.
— Томи знае ли?
— Какво да знае? — опита се да шикалкави Ник.
— Че си хлътнал здравата по сестра му.
Преди Ник да успее да му отговори, Тео се засмя.
— Ще ти се наложи да му кажеш.
Ник си представи как ръката му преминава по телефонната линия и сграбчва брат му за гърлото.
— Тео, ако си знаеш интереса, ще престанеш да си правиш шегички. Няма нищо за казване. Лорен е много добре. Това е. Съгласен ли си?
— Съгласен съм. Но ми кажи едно нещо.
— Какво?
— Все още ли има такива дълги крака?
— Тео?
— Да?
— Върви по дяволите.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Той влезе през задната врата.
Първо се опита да използва резервния ключ, който си беше направил, но кучката явно бе сменила ключалките. Чудеше се защо ли го е сторила. Дали не бе открила камерата? Той стоеше на задната веранда и нервно въртеше ключа в дланта си, докато обмисляше тази възможност, но най-накрая реши, че е изключено тя да я е намерила. Беше много добре скрита. След това си спомни колко стара и ръждясала бе ключалката и предположи, че просто се е счупила.
За щастие бе облякъл черното си спортно яке и можеше да използва ръкава му, за да счупи стъклото, без да се пореже. Носеше якето, за да може да се слее с тъмнината и да не го забележат двете стари вещици, които живееха в съседната къща. Те непрекъснато висяха на прозореца и наблюдаваха какво става навън. Беше паркирал колата през три преки — още една предпазна мярка, за да не го зърнат любопитните съседки. Измина пеш разстоянието до къщата, внимавайки да е далеч от уличните лампи и по-близко до храстите.
На два пъти имаше чувството, че някой го следи. Така се изплаши, че размисли дали да не се върне и да се прибере у дома, но насъбраната ярост го тласкаше напред. Необходимостта да нанесе удар го разяждаше отвътре и го принуждаваше да поеме премерен риск. Копнееше да я нарани така, както един алкохолик копнее за чаша уиски. Не можеше да се отърве от това желание.
Бавно свали якето си и внимателно го сгъна така, че да е двойно по-дебело. Уви с него ръката си и след като си представи, че стъклото е лицето на Лорен, заби юмрука си в прозореца, влагайки много повече сила от необходимото. Стъклото се пръсна навътре и на задната веранда се посипаха стъкла.
Усети прилива на адреналин в кръвта като оргазъм. Изведнъж се почувства силен и недосегаем. Никой не би могъл да го докосне. Никой!
Ни най-малко не се притесняваше, че ще го чуят, защото бе сигурен, че къщата е празна. Томи и един друг свещеник бяха дошли да вземат Ник и Лорен и всички бяха заминали на репетиция и на вечеря. Той ги беше наблюдавал как излизат, а след това се бе върнал вкъщи, за да изчака и да се приготви. Едва минаваше единайсет, а те щяха да се върнат късно след полунощ. Имаше много време да направи каквото бе намислил и да се измъкне.
Той се пресегна, дръпна резето, отвори вратата и влезе… И едва не подсвирна.
Беззвучната аларма започна да святка в мига, когато се отвори вратата, но Ник вече знаеше, че някой е влязъл в къщата. Двамата с Лорен се бяха прибрали по-рано от очакваното и той остана на пост, а Джо отиде да си отспи. Ник беше на площадката на горния етаж и тъкмо тръгна надолу по стълбите, когато чу шум от счупване на стъкло. Идваше отдалече, но се чуваше ясно.
Ник не се поколеба. Измъкна пистолета си, свали предпазителя и тръгна към гостната да даде сигнал за тревога на Джо. Тъкмо посягаше да хване дръжката на вратата, когато тя се отвори и Джо излезе със своя „Глок“ в ръка, а дулото на пистолета му бе насочено към тавана. Той кимна на Ник, за да му покаже, че е готов. След това отстъпи назад в тъмната стая, оставяйки вратата широко отворена. Ник му посочи святкащата алармена система и Джо я изключи от контакта.
Без да издаде звук, Ник се обърна и забърза към стаята на Лорен. Тихо затвори вратата след себе си. Тя бе дълбоко заспала по гръб, с отпуснати отстрани ръце, а на гърдите й лежеше книга — „Мемоарите на Франк Маккорт“. Той клекна отстрани до леглото и сложи ръка върху устните й, за да й попречи да вдигне шум, когато се събуди.