— Лорен, имаме си компания! — Тихият му глас звучеше спокойно.
Тя отвори очи и понечи да извика. Зениците й се разшириха и докато се опитваше да свикне с тъмнината, инстинктивно отблъсна ръката му. Тогава разбра, че това е Ник. Докато проумяваше думите му, зърна пистолета.
— Пази тишина — прошепна й той.
Тя кимна. Ник отдръпна ръката си, а тя отметна завивките и се надигна. Забравената книга полетя към дървения под, но Ник успя да я улови във въздуха. Той я остави на леглото, пресегна се да угаси нощната лампа, а след това хвана Лорен за ръка и нежно й помогна да се изправи.
Сърцето й щеше да се пръсне, трудно си поемаше дъх. В стаята беше толкова тъмно, че се налагаше да се движат пипнешком покрай стената. Ник я заведе в банята и тя посегна към ключа на лампата, но той я спря.
— Никаква светлина! — прошепна й той.
Ник затвори тихо вратата зад себе си.
Искаше й се да го помоли да остане при нея, но знаеше, че той не би го направил.
Вътре цареше непрогледна тъмнина и Лорен се страхуваше да помръдне, за да не събори случайно нещо и натрапникът да разбере, че в къщата има будни хора. Навела глава и скръстила ръце, тя стоеше като вкаменена и мислеше трескаво. Как би могла да помогне? Какво да направи?
Ужасно се страхуваше за Ник. Случайността можеше да провали и най-опитния. Всеки си имаше слабо място и Ник не беше изключение. Ако нещо лошо му се случеше, тя не знаеше какво ще прави. „Моля те, Боже, запази го!“, молеше се Лорен.
Цареше непоносима тишина. Тя притисна ухо до вратата и се напрегна да долови и най-лекия звук. Постоя така малко повече от минута, която й се видя като цяла вечност, но нищо не се чуваше. Долавяше единствено ударите на сърцето си.
И тогава го чу — леко драскане, сякаш някакъв клон едва-едва стържеше по стъклото на прозореца. Но звукът не идваше от вътрешността на къщата, а някъде отгоре. „Боже мой, дали престъпникът не се беше качил на покрива? Не, не, той вече бе в къщата…“
Напрегнато се ослуша. Отново чу същия звук. Този път идваше отблизо. Сякаш някакво животинче притича по ръба на покрива над прозореца на банята.
Дали прозорецът беше заключен? Да, Ник непременно се бе погрижил за това. „Успокой се. Не позволявай на въображението си да се развихри“, нареждаше си мислено Лорен.
Тя се вторачи в прозореца на банята. Намираше се над ваната, но беше твърде тъмно, за да види дали е заключен. Трябваше да провери. Ако се движеше бавно и внимателно, нямаше да вдигне никакъв шум. Тъкмо се отдели от вратата, когато видя тъничък червен лъч светлина да проблясва през стъклото. Той затанцува по огледалото, приближавайки към нея, сякаш издирваше мишена.
Лорен коленичи, след това легна по корем и се примъкна до ваната. Притисна се с цялото си тяло към студените плочки, вперила очи в червения лъч. Твърде късно осъзна, че трябваше да се измъкне от банята, когато имаше възможност. Ако сега помръднеше, щеше да попадне под лъча. Той вече подскачаше по вратата. Мили Боже, ако Ник в този момент я отвореше, щеше да попадне в оптическия мерник на онзи от покрива.
Успокой се. Помисли. Как така е успял да се качи на покрива, без никой да го забележи? Ник й беше казал, че наблизо има агенти, които денонощно наблюдават къщата, но в съседство със спалнята и банята й беше празното пространство, обрасло с дървета, а друг незастроен парцел се намираше до задния двор. Сигурно не му е било трудно да се качи на някое от големите стари дървета и оттам да се прехвърли на покрива.
Но как така никой не го беше видял? Не се паникьосвай. Почакай. Може би някой от агентите на ФБР се бе качил на покрива. Да, това бе възможно. Пазеха прозореца на банята, за да е сигурно, че психопатът няма да опита да проникне оттам.
Отчаяно й се искаше да повярва, че това е така, но лъчът отново се раздвижи по огледалото. Лорен побърза да се възползва от тази възможност, като благодареше на Бог за безлунната нощ. В непрогледната тъмнина тя се надигна на колене, за да отвори вратата. Изпълзя в спалнята, като одра коляното си на металния праг.
Нито за миг не откъсна очи от лъча. Видя как я настига точно когато затваряше вратата. Съвсем лекото щракване на ключалката я накара да подскочи, облегна се на стената и опита да си поеме дъх.
Щеше да чуе отварянето на прозореца. Беше стар, рамката му бе изметната и стържеше. Така тя седеше и се ослушваше. Всеки мускул на тялото й бе напрегнат.
Ник долови лекото шумолене, когато тя изпълзя от банята. Какво правеше, по дяволите, защо не бе останала вътре?
Той се изправи и се притисна до стената. Можеше да види коридора, слабо осветен от нощната лампа, поставена върху шкафа в дъното му. Ник очакваше, че убиецът ще опита да проникне в спалнята й.