— Официално съм отстранен от случая. Не че някога наистина съм работил по него — рече подигравателно Ник. — Уесън е убеден, че Бренър е човекът, когото издирвахме. Очаква да му донесат съдебна заповед, за да направи обиск в къщата му.
— Но това е хубаво!
Той не отговори. Отвън Уесън му махаше, опитвайки се да привлече вниманието му, но Ник се направи, че не го вижда и запали мотора. После ядно въздъхна:
— Всичко това е погрешно!
— Смяташ, че не е Бренър ли?
— Да, точно така — мисля. Нямам конкретен повод, но инстинктът ми подсказва, че твоят преследвач е друг. Прекалено лесно е… А може би Уесън е прав, че се опитвам да направя случая по-сложен, отколкото е всъщност. Той държеше Ноа и мен в неведение, тъй че не знам какви доказателства имат, за да са толкова убедени. По дяволите, хайде да се махаме оттук. Трябва да се отдалеча на известно разстояние, за да мога да мисля.
— Сестрите Вандерман ни предложиха да спим у тях. Уили и Джъстин — също. Обясних им, че ще спим в абатството.
Ник изкара колата на улицата.
— Искаш ли да отидеш там?
— Не.
— Добре. Тогава да се махаме!
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Колата потегли на север, към езерата. Щом излязоха от града, Ник се обади на Ноа, за да му каже какво е станало. Предложи му да изчака до сутринта и тогава да съобщи на Томи.
— Обясни, че Лорен е добре — напомни му той.
Известно време и двамата мълчаха. Накрая тя промълви:
— Видях те да говориш с шефа на пожарникарите. Всичко ли е изгоряло?
— Не — отговори Ник. — Южната част на къщата е унищожена, но вторият етаж откъм северната страна е останал непокътнат.
— Смяташ ли, че гардеробите са се запазили?
— Притесняваш се за своите дрехи ли? — иронично попита Ник.
— Бях прибрала някои от картините си в гардероба за гости — поясни тя. — Няма нищо, картините не ги бива много.
— Откъде знаеш, че не са добри? Позволила ли си въобще на някого да ги види?
— Вече ти казах, че за мен рисуването е просто хоби — отвърна Лорен.
Дрехите им миришеха на дим и Ник отвори прозореца, за да може лекият ветрец да прочисти въздуха в колата.
Повече от час пътуваха по главната магистрала. За тях не представляваше проблем да си намерят временно жилище. На всяко кръстовище имаше купища табели, рекламиращи цените за сезона. Най-накрая той зави по един второстепенен път, водещ на запад и избра мотел, разположен на две мили от езерото Хенри. Ослепителната неонова табела в пурпурно и оранжево съобщаваше, че има свободни места, но рецепцията беше тъмна. Ник събуди управителя, плати за стаята в брой и за радост на стареца, купи две големи червени фланелки. Бяха изрисувани с огромен костур, широко отворил уста. Името на мотела бе изписано с релефни бели букви на гърбовете им.
И дванайсетте стаи със сервизни помещения бяха свободни. Ник избра последната в дъното на коридора и паркира колата зад мотела, така че да не се вижда от пътя.
Стаята беше скромна, но чиста. Подът бе застлан с линолеум на сиви и бели квадрати, стените бяха боядисани в сиво, а в дъното имаше две двойни легла с разклатена нощна масичка между тях. Абажурът на нащърбената керамична лампа беше скъсан и залепен с тиксо.
Отдавна минаваше два след полунощ. И двамата бяха изтощени. Лорен изсипа чантата си върху леглото, след което събра тоалетните си принадлежности и ги сложи на полицата в банята. Тя първа взе душ, а след това изпра дантеленото си бельо и провеси сутиена и бикините си да съхнат на пластмасовата окачалка за дрехи. Не знаеше какво да прави с дънките и фланелката си. Ако се опиташе да изпере и тях, щеше да й отнеме страшно много време, а и беше сигурна, че няма да изсъхнат до сутринта. Щеше да й се наложи да ги облече пак, но може би щяха да успеят да намерят някой магазин на „Уол-Март“ или „Таргит“ по обратния път за Холи Оукс, за да си купи чисти дрехи и да се преоблече. Толкова далеч на север със сигурност нямаше големи универсални магазини.
Тя остави настрана тези грижи и изсуши косата си със сешоара, прикачен с верижка на стената до огледалото.
Когато излезе от банята, облечена с новата фланелка с гигантския костур, който покриваше гърдите й, Ник се усмихна. Първата усмивка, откакто бяха напуснали града.
— Много добре изглеждаш.
Тя придърпа фланелката към коленете си.
— По-скоро имам комичен вид.
Той отново се засмя и призна, тръгвайки към банята:
— Не мога да повярвам, че дори си успяла да вземеш зарядното устройство на телефона ми. Но страшно много се радвам.
— Беше на нощната масичка, просто грабнах каквото ми попадна в ръцете.
Тя отметна завивките и легна на едно от двойните легла. Докато вземаше душ, Ник остави вратата на банята отворена. Прозрачната пластмасова завеса не скриваше много, но тя се постара да не гледа. Само си сложи очилата, за да направи списък на необходимите покупки. Но продължи от време на време да поглежда към банята. „Това е естествена проява на любопитство и нищо повече“, оправда се мислено тя. Всъщност знаеше отлично, че лъже самата себе си.