— Взел ли е момиченцето със себе си?
Ноа не отговори на въпроса й.
— Друга клиентка пък твърдеше, че едва не настъпила детето, когато то изскочило пред нея. Момиченцето гонело котката — обясни Ноа. — А около десетина минути по-късно майката вече трескаво търсела дъщеря си. Разбира се, всички наоколо се мъчели да й помогнат и тогава продавачът си спомнил за мъжа с шлифера, а клиентката — че го видяла да говори с детето. Шефът на охраната извикал полицията, а собственикът на магазина — ФБР. За чест на Уесън трябва да се признае, че бързо пристигнал там. Моргенщерн бил уведомен по телефона от шефа на Уесън и поискал двамата с Ник да отидем там, за да придобием малко опит. Изпрати ни да разследваме случая, само че успяхме да отидем твърде късно вечерта. Аз пристигнах от Чикаго, а Ник бе пътувал със самолет от Далас. Той бил на мястото около петнайсет минути преди мен, наел кола, снабдил се с пътна карта и дойде да ме вземе.
— Уесън не се зарадва, като ви видя, нали?
— Това е меко казано. Но за нас нямаше значение. Той не ни беше началник. Докладвахме единствено на Моргенщерн и на никой друг. Уесън нямаше абсолютно никакво желание да сподели с нас сведенията, които вече имаше и това наистина вбеси… искам да кажа ядоса Ник. Когато се разгневи, той става по-лош и от мен — поясни Ноа с нотки на възхищение в гласа.
— Какво направи той?
— Даде на Уесън добър урок. Ник можеше да се държи и по-дипломатично, но тогава така притисна Уесън в ъгъла, че той си призна: имало заподозрян, а положението било под контрол. Което, разбира се, не беше истина. Сетне Уесън обяви, че екипът на Моргенщерн само пилее време и пари, и че двамата с Ник трябва да се приберем у дома, и да си намерим нормална работа.
— С други думи, опита се да ви разкара.
— Да — каза Ноа. — Клиентите напуснаха магазина. Беше около два часът след полунощ и в сградата цареше вледеняващ студ. Уесън беше установил команден пункт в полицейското управление, на две преки разстояние оттам. Всички, които бяха на разположение, бяха излезли по улиците да търсят мъжа с шлифера. С Ник стояхме на тротоара пред магазина и се опитвахме да разберем какво се очаква от нас. Шефът на охраната заключваше вратите и се канеше да се прибере у дома, когато Ник му каза, че иска да влезе обратно. Той убеди стареца да изключи алармената система и да ни даде ключовете.
Двамата отново претърсихме сградата от горе до долу. Нищо не открихме и си тръгнахме. Аз карах колата. Не бях сигурен накъде сме тръгнали. Просто се опитвах да проясня мозъка си, както ни беше учил Моргенщерн — спомни си Ноа. — Тъкмо минавахме покрай една болница, когато попитах Ник какво ще правим, по дяволите, след като Уесън ни изолираше по този начин.
Ноа млъкна за малко, усмихна се и след това продължи:
— Ник не каза нищо. Пъхна една дъвка в устата си и предположих, че се опитва да прави същото, което правех и аз — да прояснява мозъка си. И тогава изведнъж той се обърна към мен и ме попита: „А къде е котката?“.
Започнахме да правим онова упражнение, което Моргенщерн би нарекъл „извикване на свободни асоциации“. Децата обичат животните, във всеки случай повечето деца, а една клиентка бе съобщила, че е видяла момиченцето да гони котката. Тогава и двамата се сетихме какво може да се е случило. Карах с пълна газ, за да се доберем до универсалния магазин колкото е възможно по-скоро. И точно тогава видях входа към спешното отделение на една болница. Спрях и двамата с Ник изтичахме вътре, показахме набързо значките си и взехме с нас доктора, който тъкмо излизаше в почивка. Ник му нареди да тръгне и да си вземе стетоскопа.
— Момиченцето все още е било в магазина, нали?
— Разбира се — каза Ноа. — То влязло след котката в един от онези големи стари отдушници. Както пълзяло по пода покрай стените, никой не е могъл да го забележи в този гъмжащ от хора магазин. Не успяло да се задържи в отдушника, паднало два и половина етажа надолу и останало заклещено на един перваз над сутерена. Падането би трябвало да я убие — добави той. — Ударила си беше главата и беше в безсъзнание, когато я намерихме. Котката стоеше при нея. С помощта на стетоскопа чухме едва доловимото мяукане.
— А момиченцето оправи ли се? Той отново се усмихна.
— Да, всичко беше наред с нея.
— С Ник сигурно сте тържествували.
— Да, така беше, но в същото време и двамата бяхме разочаровани от себе си. Пропуснахме да видим очевидното. Позволихме на онзи тип с шлифера да застане на пътя ни. Трябваше веднага да забележим, че отдушникът, в който е пропълзяло момиченцето, е в по-лошо състояние от останалите. И че котката я няма.