— Но все пак сте открили момиченцето само няколко часа след пристигането си — отбеляза Лорен.
— Ако бяхме по-наблюдателни, щяхме да намалим това време наполовина. Това, че тя се оказа все още жива, си беше дяволски късмет. Можеше да лежи долу и да й изтича кръвта, а ние да пристигнем прекалено късно.
— А Уесън зарадва ли се? — попита Лорен.
— Той не е чудовище или поне не беше по онова време — отбеляза Ноа. — Но завистта направо го изяждаше отвътре. Разбира се, той се радваше, че момиченцето е добре, но…
Лорен го погледна изпитателно.
— Ник нарочно го изолира — продължи Ноа. — Би трябвало да каже на Уесън какви подозрения има и да го остави да довърши работата. — Агентът помълча малко. — Да, точно това трябваше да направи, но аз се радвам, че не го стори. Зъб за зъб, колкото и детинско да звучи — това е! И в негова защита, а и в моя, защото аз го подкрепих тогава, би трябвало да кажа, че по онова време бяхме млади и глупави. И на никого от нас не му пукаше за кариерата. А и все още е така. Ник трябваше да е сигурен, че детето е там, аз също. Във всеки случай Уесън разбра за момиченцето по-късно от Моргенщерн, когато с Ник вече пътувахме към летището. Той искаше да докаже нещо, но по този начин унижи Уесън и оттогава само при споменаване на имената ни той реагира по един и същи начин — все едно че поръсваме със сол отворената му рана. Оттогава на никого от нас не се е налагало да работи с него. До този случай.
Лорен облегна лакът на масата и впери поглед в Ноа. Но всъщност не го виждаше. Мислеше си за историята, която той току-що й бе разказал.
До този момент някъде в периферията на съзнанието й се беше въртяла малка надеждица, че Ник ще напусне работата си. Но колко егоистично и погрешно беше от нейна страна да мисли така!
— В този живот нищо не е гарантирано, нали? — въздъхна Лорен.
— Така е. Трябва да грабнеш каквото можеш и когато можеш. Ник е добър в работата си, но тя го изгаря отвътре. Виждам го в очите му. Напрежението ще го убие, ако не намери някакво равновесие в живота си. Има нужда от някоя жена като теб, при която да се прибира вечер.
— Но той не иска това.
— Може и да не го желае, но има нужда от него.
— Ами ти?
— Сега не говорим за мен — рече Ноа. — Ти и Ник сте нещо различно. Знаеш ли, като ви наблюдавам отстрани, за мен наистина е много лесно да разбера какво става. Искаш ли да те просветля по въпроса? Но те предупреждавам предварително. Няма да ти хареса онова, което ще ти кажа.
— Давай — окуражи го Лорен. — Просветлявай ме. Ще го понеса.
— Добре — съгласи се той. — Ето как виждам нещата. С Ник се опитвате да промените действителността. И двамата бягате от живота. Недей да спориш с мен, докато не приключа — предупреди я той, когато видя, че се кани да го прекъсне. — Ник се опитва да се затвори в себе си, да се дистанцира от всички, дори от семейството си. И това е голяма грешка при неговата професия. Той има нужда да изпитва чувства, защото само така ще остане с ясен и съсредоточен ум. Стигнал е до точката, когато въобще не иска да рискува, за да изпита нещо, защото това ще го направи дяволски уязвим. Ако продължава по този начин, ще стане жесток и циничен. И със сигурност няма да го бива в работата. А що се отнася до тебе…
Лорен се напрегна, очаквайки да чуе присъдата му.
— Ти правиш същото нещо, само че по различен начин. Скрила си се тук, в това малко градче. Повече от Ник се страхуваш да поемеш някакъв риск. Ако не излезеш оттук, няма да те наранят. Ето по този начин гледаш на живота, нали? Ако продължаваш така, ще се превърнеш в една озлобена, стара, сбръчкана досадница. И при това — страхлива.
Тя знаеше, че Ноа не се старае да бъде преднамерено жесток, но онова, което той току-що каза, я съкруши. По този начин ли я виждаше? Лорен се отдръпна назад и сключи ръце в скута си. Как бе възможно да си помисли, че тя въобще някога би могла да се покаже страхлива?
— Не съм сигурна, че разбираш…
— Още не съм свършил. Има и нещо друго. Искаш ли да го чуеш?
— Да, казвай — примирено рече тя.
— Видях една от твоите картини.
Погледна го, но веднага отмести очите си встрани.
— Къде? — удивено попита тя. Усети, че изведнъж я пронизва страх.
— Окачена е в спалнята на Том — обясни й той. — И това е една от най-впечатляващите картини, които някога съм виждал. Ти трябва страшно много да се гордееш с нея. Аз не съм единственият човек, който смята тази творба за невероятна. Абатът искаше да я окачи в църквата. Том ми каза, че я е откраднал от теб. Довери ми също, че всичките ти картини са опаковани и скрити в гардероба, така че никой да не може да ги види. Това е един много сигурен начин да не те отхвърлят, нали така? Също като живота, който си подготвяш тук. Е, малката, на този свят няма такова нещо като сигурен живот. Лоши неща се случват, като това, че брат ти се разболя от рак и ти нищо не можеш да направиш, дявол го взел. Но ти със сигурност се опитваш да направиш нещо, нали? Може би след трийсет години ти ще си убедила себе си, че си доволна от своя перфектен, сигурен живот, но те уверявам, че той ще бъде самотен. И дотогава удивителният талант, който притежаваш, вероятно ще е отишъл на вятъра.