Лорен потрепери, усетила бремето на бъдещето, което Ноа току-що й беше описал. Той я принуждаваше да отвори очи и да се погледне безпристрастно.
— Ти не знаеш какво приказваш.
— Знам, но ти просто не искаш да ме чуеш.
Лорен сведе глава и се опита да обори наум мрачната му прогноза. Може би, когато бе дошла първоначално в Холи Оукс, наистина бягаше от живота. Но вече не бе така. Тя се беше влюбила в града и хората тук, и се чувстваше обвързана с тази общност. Не беше се изолирала и оставила света да се върти около нея.
Но Ноа бе прав за нейното рисуване. Винаги го беше смятала за нещо прекалено лично, за да го сподели с когото и да било. То бе част от нея и ако другите видеха работата й, и я отхвърлеха, тя щеше да има чувството, че отхвърлят самата нея.
Беше се държала като страхливка. И щеше да изгуби дори малкото талант, който притежаваше, ако продължаваше да върви по този път. Ако не вкусваше живота, как въобще щеше да е възможно да го изобрази върху платното?
— Аз не изхвърлям картините си — колебливо призна тя. — Аз ги запазвам.
— Значи е възможно в някой от близките дни да ги разопаковаш и да позволиш на хората да ги видят — рече Ноа.
— Може би — каза Лорен. И след като поразмисли малко, го погледна и се усмихна. — Да, може би… Трябва да го направя.
Ноа занесе чинията си до умивалника и нави ръкави, приготвяйки се да измие съдовете. Взе да се оплаква от това, че в близко време абатът няма намерение да похарчи пари за съдомиялна машина.
Лорен не го слушаше. Все още бе потънала в мисли. Той току-що я беше накарал да се събуди. Беше отворил една врата и от нея зависеше дали да излезе, или да я затвори отново.
Когато Томи се върна в кухнята, Ноа му съобщи:
— Казах на Лорен, че си взел една от картините й.
Томи веднага застана в отбранителна позиция.
— Откраднах я и не съжалявам. Вече искаш да ти я върна, така ли?
— Коя си откраднал? — попита Лорен. Изведнъж усети страшен глад. Отхапа парче от пилешкото и си взе една бисквита.
— Единствената, до която успях да се докопам — отвърна той. — Беше поставена пред другите в гардероба. Дори не знаех какво точно съм взел, докато не си отидох вкъщи и не я разопаковах. И знаеш ли кое е най-жалкото, Лорен? Че съм виждал само тази твоя картина. Държиш ги скрити, сякаш се срамуваш от тях.
— Но коя точно си взел?
— Децата в пшеничната нива, които са окъпани в толкова много светлина. Аз обичам тази картина и искам да си я запазя. Знаеш ли защо? Защото в нея има много радост и надежда. Когато я погледна, виждам как небето се усмихва на децата. Тези потоци от светлина, това сякаш са ръцете на Бог, който посяга да ги докосне.
Чувствата напираха в гърдите й. Знаеше, че всяка негова дума е истина.
— Добре, Томи. Можеш да я задържиш.
Брат й изглеждаше шокиран.
— Наистина ли?
— Да — отговори тя. — Толкова съм щастлива, че ти харесва.
Ник съвсем не беше съгласен да го изолират.
— По дяволите, искам да я видя и аз — рече той.
— Добре — съгласи се Лорен.
Ноа й намигна и изведнъж й се прииска да се засмее.
— Да, говоря сериозно, но ви предупреждавам, че това не е най-доброто ми постижение. Мога много повече.
Телефонът на Ник иззвъня и прекъсна разговора. Усмивките мигновено изчезнаха от лицата им и в кухнята се възцари напрегнато очакване. Ник отговори и отиде в килера, за да се уедини.
Обаждаше се Пит и имаше да му съобщи шокираща новина. Мобифонът на Тифани Тара Тайлър бил намерен в белия пикап на Стив Бренър, пъхнат на сигурно място под предната седалка. С това ново веществено доказателство случаят приключваше. Бяха намерили техния човек.
— Открити ли са някакви отпечатъци?
— Избърсал ги е, но е бил малко немарлив — обясни Пит. — Пропуснал е едно петно в долната част на телефона. Специалистът е открил нещо като частичен пръстов отпечатък до извода за зарядното устройство. Той смята, че е достатъчен, за да направим солидно сравнение. Както изглежда, случаят скоро ще бъде приключен успешно.
Но Ник не беше толкова оптимистично настроен.
— Чувствам, че нещо не е наред — рече той. Помълча и добави: — Значи това е. Случаят е приключен, така ли?