— Не се вживявай чак толкова в моите неща, че мама и на теб ще ти намери работа. Така се оправя със сълзите — обясни Мишел. — Тя накара горкичкия татко да тича из целия град. Той вече направи две експедиции до абатството. Първо го принуди да отиде да види със собствените си очи, че скелето е махнато. След това — да се върне там, за да се увери, че цветята са пристигнали. И преди да ни закара до църквата, татко трябва да отиде до къщата на семейство Вандерман и да вземе Беси Джийн и Виола.
— Беси Джийн си има кола.
— Виждала ли си я въобще някога да шофира?
— Не, но съм виждала автомобила в гаража й.
— Тя не иска да шофира, а да си има шофьор. Казала на мама, че при това натоварено движение напоследък е много опасно да караш кола.
— Натоварено движение в Холи Оукс!
Двете избухнаха в смях.
— И трябва да ти е ясно едно нещо — добави приятелката й. — Тя обвинява за всичко католиците. Казва, че караме като луди.
Пак се разсмяха, но майката на Мишел сложи край на разговора им, като влетя отново в спалнята.
— Мишел, умолявам те, облечи се! — Тя тръгна към Лорен, като размахваше две гигантски безопасни игли. — Само тези успях да намеря — каза тя с извинителен тон и прихвана сутиена на Лорен за подплатата на роклята.
В седем без двайсет Мишел най-после беше готова да тръгне за църквата. Украсената й с мъниста сватбена рокля с цвят на слонова кост представляваше копие на един модел на Вера Уонг — беше го видяла в модно списание и се беше влюбила в него. Идеално подхождаше на дребната й и с тънка талия фигурка. Когато Мишел най-накрая се обърна и застана пред майка си и Лорен, двете грабнаха носни кърпички да попият сълзите си.
— О, Мишел, толкова си красива! — прошепна Лорен. — Невероятно красива.
— Татко ти ще се разплаче, като те види! — обяви майка й, подсмърчайки.
Мишел оправи воала си, а след това стисна ръката на приятелката си.
— Добре, готова съм. Да тръгваме. Докато вървеше към вратата, извика:
— Лорен, не забравяй да си сложиш колието, което ти подарих.
Тя щеше да го забрави, ако Мишел не беше й напомнила. На вечерята след репетицията за сватбата Мишел бе подарила на всички шаферки по една изящна златна верижка.
След няколко опита успя да закопчее верижката. След това се изправи пред голямото огледало и си сложи диамантените обеци. Единственото друго бижу, което носеше, бе годежният пръстен. Тя протегна ръка напред и дълго се взира в искрящия диамант. Сълзи замъглиха погледа й. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Помисли си да свали пръстена и незабавно да го върне на Ник, но после промени решението си. Щеше да изчака да мине сватбеното тържество. Тогава щеше да му върне пръстена и да му каже „довиждане“.
Мили Боже, как изобщо някога щеше да преживее това? О, колко много го обичаше. Той бе влязъл в живота й и го беше променил завинаги, защото я бе накарал да отвори очите и сърцето си за света наоколо.
Как изобщо бе възможно да прекара останалата част от живота си без него? Лорен впери поглед в образа си в огледалото и бавно изопна рамене. Да, сърцето й щеше да е разбито, но тя щеше да оцелее.
Сама, отново.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Църквата беше така претъпкана, сякаш всички жители на Холи Оукс бяха поканени на сватбата — така реши Ник, докато стоеше в дъното на църквата и наблюдаваше прииждащите хора. Няколко семейства се опитаха де се качат горе, но желязната врата, водеща към галерията, беше заключена. Над нея имаше табелка, изписана на ръка: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! Някои се опитаха да разклатят веригата на ключалката и да се качат горе, но после се отказаха и отидоха да си потърсят места в главната част на църквата.
Двама разпоредители приканваха гостите да седнат по-близо, тъй че повече хора да могат да се поберат на скамейките, докато майката на младоженката бе придружена от тях до първия ред долу.
Ник се стараеше да стои по-настрана и да не пречи. Лорен беше заедно с близките на младоженците в преддверието под галерията. Вратата беше отворена, но младоженката не се виждаше. Ник забеляза, че Лорен отвори вратата и остави чантата си на полицата вътре. Докато се обръщаше, тя улови погледа му, усмихна се колебливо и се отдалечи от него.
Бащата на Мишел бе притворил двойните врати, водещи в църквата, така че роднините да могат да се наредят в редица и да не ги виждат останалите гости. Той надничаше вътре, докато чакаше отец Том да излезе от сакристията и да заеме мястото си пред олтара. Изнервен и притеснен, че може да забрави инструкциите или пък да настъпи роклята на дъщеря си и да я препъне, той започна да се задъхва от вълнение. След няколко минути щеше да заведе единствената си дъщеря до олтара. Пъхна ръка в горното джобче на взетия под наем смокинг и измъкна носната си кърпичка. Докато попиваше потта от челото си, изведнъж се сети за сестрите Вандерман и възкликна високо: