Чакаше търпеливо хубавичкият свещеник да приключи сватбената церемония, да се изкачи по стъпалата и да отиде зад масата за причастие, за да започне литургията. Старк се беше подготвил добре. Знаеше точно къде ще седне всеки от роднините на младоженците. По време на репетицията за сватбата той се беше преструвал, че работи на балкона, и знаеше, че младоженецът и младоженката, кумът и главната шаферка ще последват свещеника до олтара. И ще седнат, подобно на кралски особи, малко вдясно от него, зад масата за причастие, до северната стена. Братът и сестрата щяха да бъдат в центъра на обектива.
Всичко щеше да е идеално. Първо щеше да убие Томи — един изстрел в средата на челото би изглеждал направо великолепно, като на филм. И докато на Николас все още щеше да му се вие свят от шока — та кой не би се шокирал, след като види смъртта на най-близкия си приятел! — Старк щеше да обърне пушката надясно и да застреля Лорен. Камерата щеше да улови как реагира тя на смъртта на брат си. Старк си представи ужаса в очите й в кратката секунда, преди да я убие и отново се усмихна. Щеше да бъде вълшебно. Бам, бам — благодаря ви, мадам! Щеше да ликвидира брата и сестрата, преди хората в църквата да успеят да реагират. Старк разчиташе гостите да изпаднат в паника и подобно на стадо да хукнат панически към вратите. Трябваше да си осигури малко врява и безредие, за да има време да слезе долу през вратата с капак, която бе направил в пода зад органа. Щеше да се озове в стаичката до преддверието, да излезе навън през предния прозорец и да се смеси с тълпата от изпаднали в истерия мъже и жени. Възможно беше дори да се позабавлява още малко и да попищи.
„Толкова много работа имам за вършене, а толкова малко време!“ — прошепна си той. Защото през тези скъпоценни две-три секунди, преди тълпата да скочи от скамейките и да хукне, той щеше да се опита да убие Уили и Марк. Те бяха седнали близо до централната пътека, на шестия ред. Старк съзнаваше, че е ненаситен, но не му пукаше. Трябваше да се отърве от тях. Много отдавна, откакто му се налагаше да живеят заедно, все си фантазираше как ще го направи. Неговите съквартиранти бяха свине — гадни и мръсни. Не можеше да понесе мисълта да остави такава измет да продължава да мърси света. Не, това не бе възможно. Те трябваше да умрат и ако не успееше да ги убие днес, по-късно щеше да се върне и да ги пипне. Но нямаше да си даде труд да заснеме тяхната смърт, защото също като онази курва Тифани, Уили и Марк не бяха достойни да ги запомни.
Изкиска се ехидно при мисълта за ключалката на гаражната врата, така хитро я беше приспособил. Беше свързана с козирката в неговия пикап. Никой нямаше да забележи, нито да се замисли. С тази ключалка никой повече нямаше да може да отваря гаражни врати. Едно натискане на бутона и — прас! Новините в единайсет.
След малко ще се забавлява.
Мишел не можеше да коленичи заради металната шина на крака си, затова отец Томи венча младата двойка в началото на церемонията, вместо да изчака до средата на литургията, какъвто беше обичаят. Той имаше големи надежди за тази двойка младоженци. Кристофър беше добър, почтен, здравомислещ мъж. Той вярваше в брака, също като своята красива невеста. И двамата бяха преживели тежки изпитания в миналото и бяха оцелели достойно и с чест, и Томи знаеше, че ще се борят да останат верни на брачните клетви, дори когато ги сполитаха неизбежните тежки периоди в живота.
Беше истинско удоволствие да ги венчае. Усмихна се, когато Кристофър надяна брачната халка на пръста на Мишел. Ръката й така силно трепереше, че младоженецът не успя да сложи халката при първия опит. Кристофър беше солиден и надежден мъж.
Томи ги благослови и се обърна да се изкачи по стъпалата. Хорът започна да пее „О, безценна любов“. Докато роднините кротко се настаниха на предните скамейки, самите младоженци, придружени от кума и главната шаферка, последваха Томи до олтара. Зад гърба му отидоха до столовете, сложени до стената и седнаха. Лорен оправи дългия шлейф на венчалната рокля на Мишел и след това се настани до нея. Никой от тях нямаше да става оттам, докато не получеха причастие.
Двете момчета иподякони, братовчеди на Мишел, седнаха от другата страна на олтара, до вратата на сакристията. Ноа се бе изправил до тях. Когато заобикаляше олтара, Томи забеляза нехайно облегналия се на стената Ноа. Изгледа го намръщено и му направи знак с ръка да застане прилично. Ноа веднага го послуша.
Тогава Томи се обърна към паството. Наведе глава, опря ръце в масата за причастие и бавно коленичи.
И точно в този миг забеляза цветята. Там, под олтара, бе скрита красива кристална ваза, пълна с бели лилии. Предположи, че цветарката ги е оставила там, за да не пречат, докато подготвят олтара за сватбената церемония. Онзи, който бе сложил бялата ленена покривка върху мраморната маса, просто бе забравил да върне цветята обратно. Томи се наведе да вземе вазата и в момента, когато я вдигаше, зърна тъничкия като игла червен лъч, мигащ насреща му.