Той нарочно се спъна и издаде силен стон. Вярваше си, че е отличен актьор.
Лорен направи една крачка към Джъстин, но усети пронизваща болка в глезена на левия си крак. Най-вероятно се беше наранила, когато една от шаферките я бе блъснала на пода, опитвайки се да я изпревари на пътеката. Усети, че обувката й се напълни с кръв.
Куцаше, но се движеше колкото бе възможно по-бързо. Когато се приближи към него, изведнъж спря. Нещо не беше съвсем наред. Гласът на Ник отекна в мислите й: Не вярвай, каквото и да ти кажат! И точно в този миг тя погледна надолу и разбра какво не е наред.
Джъстин видя как тя отстъпи крачка назад. Той бе пъхнал дясната си ръка под якето, държеше пистолета, притиснат към гърдите си. Препъваше се и вървеше към нея, наполовина приведен, стараейки се да покаже, че изпитва ужасна болка.
В какво се беше вторачила тя? В ръката му. Погледна надолу и тогава я видя. Хирургическата ръкавица. Беше забравил да свали хирургическите ръкавици. Стреснат от собствената си небрежност, той връхлетя върху нея. Тя се обърна да хукне и викна Ник, когато Старк я удари с дулото на пистолета по темето и заглуши писъка й.
По-бързо, хвани я! трескаво си нареждаше той. Хвана я през кръста, преди да се свлече на земята и започна да я влачи назад, покрай ъгъла на сградата. Хората продължаваха да се изсипват от църквата и в паркинга се виждаха тук-там групички от мъже, жени и деца, но никой не се опита да го спре. Дали осъзнаваха какво прави? Съзираха ли пистолета, опрян в гърдите на Лорен? Цевта бе насочена нагоре, дулото опираше в брадичката й. Ако някой посмееше да се намеси, Старк знаеше какво точно ще направи. Ще пръсне на парчета красивата й глава.
Той не искаше Лорен да умре, във всеки случай не още. Можеше да му се наложи да направи някои малки промени, но имаше велики планове за нея. След като я заключеше в багажника на другата си кола — стария буик с подобренията, за който никое от „мулетата“ не знаеше, че е негов, — щеше да я закара някъде на сигурно място и да я завърже. Имаше цял куп изоставени вили в гората. Знаеше, че лесно ще намери идеалното място. Щеше да я остави там със запушена уста и да отиде да пазарува. Да, точно това щеше да стори. Щеше да купи още една видеокамера — от високо качество, разбира се, само най-доброто щеше да свърши работа, — а също и най-малко десетина видеокасети. „Сони“ например бяха с много добра резолюция. А след това щеше да се върне при своята сладка Лорен и да заснеме смъртта й. Щеше да се опита да я запази жива колкото е възможно по-дълго, но когато неизбежното дойдеше и светлината в очите й угаснеше, той щеше да пренавие лентата и да преживее отново великолепната екзекуция. Старк знаеше от предишния си опит, че в продължение на дълги часове ще гледа отново и отново записа, докато запамети всяко потръпване, всеки писък, всяка молба. Само след като беше напълно задоволен, той щеше да може да си почине.
Щом веднъж се отървеше от трупа, изхвърляйки го някъде в гората, той щеше да се прибере у дома. Щеше да направи копия на записите и да ги разпрати на всички, които искаше да впечатли. Николас щеше да получи едно за спомен, за да му напомня колко е бил безсилен да се изправи срещу Господаря. Друг запис щеше да изпрати на шефа на ФБР. Директорът можеше да иска да използва подаръка при обучението на бъдещи „мулета“. То се знае, Старк щеше да си запази няколко за собствената си лична видеотека — дори най-добрите записи в края на краищата се изтъркваха, — а последният щеше да предложи за продажба на търг в интернет. Макар че всемогъщият долар не беше негов господар, малко бели пари за черни дни щяха да му дадат свободата да търси друга идеална партньорка, а този запис щеше да му донесе цяло състояние. Куп негови последователи с подобен вкус към воайорството сърфираха в интернет.
Лорен лежеше отпусната на земята до неговия пикал, докато Старк извади ключовете. Никой не можеше да ги види, както бяха закътани между две други коли. Той отвори вратата, а след това вдигна Лорен и я положи вътре. Когато затваряше вратата, затисна с нея дългата й пола, но прекалено много бързаше, за да я отвори отново. Не обичаше немарливостта, но днес нещата се променяха толкова бързо… Да не говорим за това, че беше забравил да свали ръкавиците. Бързо притича до предната седалка и видя линейката, която си проправяше път нагоре по алеята през тълпата и струпаните автомобили. Сирената виеше оглушително.
Старк знаеше, че не може да мине надолу по алеята, която беше единственият изход. „Не се притеснявай“, прошепна той. Запали мотора и внимателно изкара колата на тротоара. След това натисна газта. Пикапът се люшна напред и се заби в розовите храсти. Едно бодливо клонче бръсна прозореца и Старк инстинктивно се дръпна, сякаш щеше да го удари през стъклото. Сега направо се беше изправил върху педала на газта и натискаше с цялата си тежест. Пикапът се понесе надолу по тревистия склон, като се клатушкаше и подскачаше. Старк имаше чувството, че лети.