— Не! — Старк бясно удари спирачките. Нямаше време да даде на заден ход, да направи завой и да се опита да надмине „мулето“. И напред нямаше изход. Николас щеше да го види и да блокира пътя му. Какво да прави? „Не, не!“ — повтаряше напевно Старк.
Грабна пистолета си и изскочи от пикапа. Тъй като беше махнал вътрешните дръжки на вратите, за да не могат неговите приятелки да бягат, докато той е зает да шофира, трябваше да заобиколи и да отвори вратата отвън.
Пъхна пистолета в джоба на якето си и посегна с две ръце да вдигне Лорен. Вече имаше нов план, той можеше да го осъществи. Щеше да я пъхне вътре, където беше хубаво и тъмно, и щеше да поработи върху нея зад заключените врати. „Мулето“ щеше да стои отвън и да се опитва да влезе, слушайки писъците на Лорен. Тогава агентът щеше да направи грешки. А после Старк щеше да го убие.
Лорен се свести изведнъж. В един миг тя беше в безсъзнание, а в следващия вече се стараеше да не се разпиши. Усещаше парливия вкус на горчилка в гърлото си.
Беше в неговия пикап. Не помръдна от страх, че той може да я види в огледалото или да чуе как опипва с отмаляла ръка пода, търсейки нещо, което да използва като оръжие. Осмели се набързо да огледа обстановката. Забеляза кутията с инструменти, но трябваше да се премести, за да ги стигне. Лежеше до задната врата. Би ли могла да се измъкне през нея? Да я отвори и да скочи? Но къде беше ключалката? Тя присви очи, за да вижда по-добре в тъмното и тогава забеляза зеещата дупка в задната врата. Този психопат бе махнал вътрешните дръжки. Защо ли го бе направил? Краката й бяха притиснати в страничната врата, но не можеше да види дали вътрешната й дръжка също е премахната. Трябваше да се помести, а не смееше да го направи.
Сега вече цялата се тресеше. Опита се да спре конвулсиите си, ужасена, че той ще ги забележи и ще разбере, че е в съзнание. Пикапът се удари в нещо на пътя. Тялото й подскочи, а после се блъсна в облегалката на предната седалка. След миг возилото се люшна напред и я отхвърли отново назад. Лорен усети допира на студения метал до гърдите си. Безопасната игла, която майката на Мишел й бе дала, се притискаше в кожата й. Тя я опипа и се опита да я отвори. Ръцете й така трепереха, че едва не я изпусна и с усилия овладя желанието си да извика.
Откопча иглата и я изправи в цялата й дължина. Нямаше представа какво ще прави с нея, но това бе единственото оръжие, което имаше. Може би щеше да успее да я забие в гърлото му. Сълзи замъглиха очите й. Главата така силно я болеше, че й бе трудно да мисли. Дали той я наблюдаваше сега? Дали държеше пистолет в ръката си? Навярно би могла да скочи върху него отзад и да го изненада.
Много бавно тя раздвижи краката си. Помисли си, че би могла да се обърне и да скочи, да го сграбчи за врата и да удари с все сила главата му в кормилото. Но нещо я задържаше. Полата й беше заклещена между седалките.
Пикапът изведнъж се закова на място със скърцане. Тя изпусна безопасната игла, но успя да я грабне от пода, преди да чуе отварянето на вратата. Къде я караше той? Какво смяташе да прави?
О, Боже мой, той идва за мен! ужасено си помисли Лорен.
Трябваше да е готова, когато той се опиташе да я измъкне от пикапа. Беше като обезумяла, ръцете й силно се тресяха, но успя да свие иглата във вид на кука около показалеца си. Металната закопчалка се заби в кожата й и я разкъса, но успя да закачи иглата, за да стърчи право напред. Обви я с лявата си ръка, опитвайки се да я скрие.
Не му позволявай да държи пистолета си в ръка. Моля те, Боже, не му позволявай да държи пистолета. Не би могла да скочи върху него, ако той държеше оръжието. Щеше да я убие, преди да успее да го докосне. Ако пистолетът е в ръката му, ще изчакам. Накарай го да ме носи. Ще остави пистолета, ако трябва да ме носи.
Пикапът се движеше, когато страничната врата се плъзна и се отвори. Докато се молеше мълчаливо, тя бе стиснала очи, стараейки се да не се разплаче.
Помогни ми, Боже, моля те, помогни ми…
Чуваше шумното му дишане. Той я сграбчи за косата и я дръпна към себе си. Когато натисна главата й надолу, за да я извади от пикапа, тя отвори очи и видя пистолета. Старк заби пръсти в кръста й и я вдигна на рамото си.
Беше ужасно силен. Затича, като носеше отпуснатото й тяло на рамото си. Лорен отвори очи, но не смееше да повдигне глава, за да не усети движението й. Докато си мислеше, че е в безсъзнание, той нямаше да я наблюдава внимателно. Тя разпозна вилата на абата, която се виждаше пред тях.
Дочу шума от приближаваща се кола, а след това долетяха грозните ругатни на похитителя й. Старк изтича нагоре по стълбите, а след това изведнъж спря.