Беше облечен с избелели дънки и светлосива фланелка, а пепеляворусата му коса се нуждаеше от подстригване. По тялото му видимо нямаше нито грам тлъстина.
Мускулите на ръцете му силно опъваха ръкавите на фланелката. Белегът под едната вежда и лукавата усмивка му придаваха небрежен вид. Вече я беше огледал от горе до долу, докато тя прекосяваше стаята, за да стисне ръката на Томи, и погледът му се бе задържал върху краката й малко повече от необходимото.
— Благодаря ви, че при вашия натоварен график намерихте време да дойдете — каза Томи.
— Честно казано, нямах избор.
— Той ми е задължен — обясни Ник.
— Истина е — съгласи се Ноа, като все още не откъсваше очи от Лорен. — И никога не ми позволява да го забравя.
Когато Томи го представи на сестра си, той взе ръката й и повече не я пусна.
— Вие сте дяволски красива — провлачено изрече Ноа. Хвърли един поглед на Ник и добави: — Знаеш ли, имам страхотна идея.
— Откажи се — сряза го Ник.
Като се направи, че не го е чул, той предложи:
— Защо аз да не поема нея, а ти ще можеш да се погрижиш за брат й.
— Ноа, това е забранена територия.
— Как така? — възропта той, вперил поглед в очите на Лорен. — Да не сте женени?
— Не — отвърна тя, но дръзкото му държание я накара да се усмихне.
— Тогава не виждам какъв е проблемът!
— Огромен е! — троснато му отвърна той.
Ноа се усмихна още по-широко. Явно бе постигнал очакваната реакция, защото намигна на Лорен, сякаш тя му беше съюзник в тази игра, целяща да ядоса Ник. Най-накрая пусна ръката й и отново се обърна към Томи.
— Как да те наричам? Том, Томи или просто „свещеник“?
— Наричай го „отче“ — намеси се Ник.
— Но аз не съм католик.
— Том или Томи е добре — съгласи се брат й.
— Пит ми каза, че имаш копие от магнетофонния запис — рече Ноа, вече със сериозен тон. Усмивката му бе изчезнала. — Най-добре е да го прослушам.
— В кухнята е — обясни Томи.
— Добре — отвърна той. — Но умирам от глад, имаш пи някакво ядене?
— Искате ли аз да ви приготвя нещо набързо? — предложи Лорен.
Ноа я погледна и усмивката му отново разцъфна.
— Да, страшно ще ми хареса.
Ала на Ник това въобще не му харесваше. Той поклати глава:
— Сам ще си сготвиш. След като вече си тук, с Лорен ще тръгваме. Тя е направо съсипана.
— Какъв е графикът за утре? — попита Ноа.
— Аз трябва да отида в болницата да ми направят две изследвания — каза Томи. — Просто обичайните изследвания — добави той заради Лорен.
— По дяволите, мразя болниците — рече Ноа.
— Те би трябвало да ти пишат благодарствени писма сухо отбеляза Томи. — От онова, което ми каза Ник за теб, разбирам, че им пращаш много пациенти.
— Ставам за посредник. Пращам ги направо в моргата. Това пести време и пари. — Едрият мъж погледна към приятеля си: — Какво си наговорил за мене?
— Само че стреляш на месо.
Ноа присви рамене.
— Истината е горе-долу такава, ала и ти правиш същото. Но аз съм по-добрият стрелец, това е всичко.
— Не, не е — възропта Ник.
Лорен слушаше ужасена разговора им, но не можеше да прецени дали Ноа се шегува, или говори истината.
— Много хора ли си убил?
— Хайде сега, Лорен, знаеш, че не бива да ми задаваш такива въпроси. Не мога хем да убивам, хем да приказвам за това. Пък и е грешно човек да се хвали, нали Том?
Ник се засмя.
— Нескромността е най-малкият от всичките ти грехове.
— Иначе аз съм добър човек. Обичам да мисля за себе си като за защитник на околната среда.
— И как става така? — попита иронично Ник.
— Давам своя принос за това светът да стане по-добро място. — Отново се обърна към Томи: — Цял ден ли ще стоим в болницата?
— Не, рано сутринта имам час за рентген. Трябва да се върнем тук към осем или девет.
— Време ли е за още един преглед? — възкликна Ник, а в очите му блеснаха дяволити искрици. — Ако е така, аз наистина искам да присъствам.
— Какво му е толкова смешното на тоя преглед? — попита Ноа.
Томи се изчерви.
— Всъщност, пак ще ме гледат на рентген, но Ник не може да дойде с мен. Забранено му е да влиза в рентгенологичния кабинет — рече той.
Ноа настояваше да научи подробности и Лорен бързо осъзна, че точно тя е причината Ник и Томи да не искат да говорят за това. Извъртаха думите като непослушни ученици, изправени пред директора.
— Извинете ме, ще отида да взема чантата си — тактично се измъкна тя, но още не беше стигнала до кухнята, когато ги чу да се смеят.