Томи разказваше историята, но говореше толкова тихо, че Лорен успя да долови само една-две думи. Каквото и да се беше случило с Ник в рентгеновото отделение, то много ги развеселяваше. Тя намери чантичката си на пода до стола, метна я на рамо и като се облегна на масата, изчака смехът да затихне.
Ник дойде да я потърси.
— Готова ли си?
Лорен кимна утвърдително и го последва до входната врата. Томи се наведе, за да може сестра му да го целуне по бузата, а Ноа веднага направи същото движение.
Тя се засмя и нежно го отблъсна.
— Ти си ужасен флиртаджия!
— Да, такъв съм си — съгласи се той. — А ти си дяволски красива жена.
Лорен се усмихна примирително:
— Добре, но пази брат ми.
— Не се притеснявай. Цял живот са ме подготвяли за това. Произхождам от голям род на защитници на реда, така че съм роден да защитавам другите. Генът ми е такъв — добави той. — Е, лека нощ.
Тя кимна. Ник отвори вратата, но Лорен се забави на прага.
— А как е фамилното ти име? — обърна се тя към Ноа.
— Клейборн — отговори той. — Ноа Клейборн.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Колата на Лорен беше истинска развалина. Карбураторът бе задръстен, свещите се нуждаеха от смяна, а скоростната кутия бе разбита. Ник беше учуден, че с този автомобил успяха да прекосят града и да стигнат чак до хотела.
Беше се обадил от дома на свещеника да направи резервации. Бяха регистрирани като господин и госпожа Хъдзън. Спряха на рецепцията да вземат ключовете си и се качиха горе. В асансьора той й каза, че е уредил дрехите й да бъдат изпратени.
— Много експедитивно действаш.
— Такъв съм си — рече скромно той.
Излезе пръв от асансьора, увери се, че коридорът е пуст, а след това тръгна редом с нея по червената пътека. Беше тихо като в гроб. Апартаментът им се намираше в дъното на коридора. Ник пъхна пластмасовата карта в ключалката и отвори широко вратата.
— Споменах ли ти, че ни дадоха апартамента за младоженци? Само той беше свободен. Хайде сега, Лорен, недей да се смущаваш толкова — побърза да добави той, когато видя изуменото й изражение. — Изглеждаш така, като че ли искаш да избягаш.
Тя си наложи да се усмихне. Ситуацията наистина беше смущаваща, но Лорен бе решена да не й обръща внимание.
— Много съм уморена, за да избягам където и да било.
— Искаш ли да те пренеса на ръце през прага?
Лорен не отговори. Сетне колебливо влезе в апартамента с една спалня. Чу как вратата щракна зад гърба й и изведнъж я прониза лек страх. Каза си, че сега не му е времето да се смущава и да бъде срамежлива. Ник стоеше така плътно зад гърба й, че тя можеше да усети топлината на тялото му. Побърза да се отдалечи от него и отиде да огледа всекидневната — беше красиво обзаведена в топли и успокояващи сиво-кафяви тонове. Два дивана, украсени с плюшени шнурове, бяха разположени един срещу друг. Между тях имаше черна мраморна масичка за кафе, а по средата й искреше голяма кристална ваза, пълна с пролетни цветя. Върху масичката за сервиране пред трикрилните прозорци с изглед към светлините на площада се виждаше сребърен поднос, пълен догоре с плодове, сирена и солени бисквити. Бутилка шампанско бе потопена до гърлото в черна ониксова кофичка с лед.
Ник правеше нещо странно с вратата. Завърза тънка жица около дръжката. В единия край на жицата бе прикачена миниатюрна квадратна кутийка, в която започна да мига някаква червена светлинка.
— Какво е това?
— Моята лична охранителна система — отвърна й той. — Джордън я изобрети за мен. Ако някой се опита да влезе, докато съм под душа или спя, веднага ще разбера.
Той се изправи и разкърши рамене. След това й предложи да се приготвя за лягане.
— За мен е тази баня, а ти можеш да използваш другата, която е в съседство със спалнята.
Лорен кимна и отиде до вратата, разделяща всекидневната от спалнята. И там спря. Имаше огромно легло, а бялото пухкаво одеяло и чаршафите бяха отметнати за нощта. В средата на леглото лежеше роза с дълга дръжка, а върху две от възглавниците имаше шоколадови бонбони „Годива“ с лъскави златисти обвивки.
— Какво има? — попита той, тъй като Лорен продължаваше да стои на прага като вкаменена.
— На леглото има една роза.
Той прекоси стаята, за да се увери сам.
— Хубав жест — отбеляза Ник.
Лорен не намери сили да го погледне.
— Това наистина е апартаментът за младоженци — едва прошепна тя.
— Да, така е — съгласи се той. — Пак ли се чувстваш неловко?
— Не — излъга Лорен.
— Ти можеш да спиш на леглото, а аз ще използвам ей този диван.
Ник грабна една ябълка от подноса и небрежно я заръфа. Сок потече по брадичката му, а той нехайно го избърса с опакото на ръката си и й предложи да опита плода. Лорен се наведе и отхапа една малка хапчица.