— Все още не си отговорила на въпроса ми. Защо не спа с него?
— Ами чаках… — смънка Лорен.
— Какво?
— Малко магия. Във всеки случай някаква искрица. Трябва да я има… Нали?
— По дяволите, така е.
— Опитвах се, но не можах да си наложа да я почувствам…
— Лорен, искрицата или я има, или я няма. Не можеш да я произведеш.
Тя остави ножа в чинията си, отпусна ръце в скута си и се облегна назад.
— Не ми върви много с мъжете — въздъхна Лорен.
— Патерсън ли ти каза това? — Ник не я изчака да отговори. — Той наистина е успял да ти обърка главата. Какво друго ти каза добрият стар Джоъл, докато беше зает да те обвинява, че си го тласнала в прегръдките на друга жена?
Лорен усети, че Ник започва да се ядосва. Но фактът, че го правеше заради нея, я накара да се почувства добре.
— Каза, че сърцето ми е направено от лед.
— И ти повярва ли на тази глупост?
— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — Но… Аз винаги съм била много сдържана. Може би съм малко студена.
— Не си — прошепна Ник. Изрече го толкова уверено, сякаш знаеше за нея нещо, което тя самата не знае. Лорен щеше да го помоли за обяснение, но разговорът им бе прекъснат от иззвъняване на телефона. Ник стана да се обади.
— Беше Ноа — каза той. — Самолетът на Пит току-що с кацнал. Да вървим.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Петнадесет минути след обаждането на Ноа, Ник и Лорен вече пътуваха с колата към къщата на свещеника.
— Скоростната ти кутия не е наред — отбеляза той, когато започнаха да се изкачват по Югозападната магистрала. — Забелязах го снощи, но се надявах, че съм сбъркал.
— Май ще се наложи пак да закарам колата на ремонт.
Беше поредният горещ и влажен ден. Климатичната инсталация въобще не охлаждаше купето и Лорен отвори прозореца.
— Мисля, че и климатикът ти е сдал багажа — ядоса се Ник. — Колата ти е на повече от деветдесет хиляди мили. Време е да направиш замяна и да си вземеш нова.
— Да направя замяна ли? — удиви се Лорен. — И какво ще се промени?
— Мъжете обичат да са свързани с хубави машинки — обясни той. — Добрите мъже се грижат нежно за тях.
— Още една тайна, която вие, момчетата, си споделяте?
— Не ние момчетата — поправи я той. — Ние мъжете. Мъжкарите.
Лорен прихна:
— Дали доктор Моргенщерн съзнава, че един смахнат работи за него?
— А какво те кара да мислиш, че той самият не е смахнат?
— Смахнат ли е? — Тя стана сериозна и добави: — Сигурно през живота си е чул и видял много ужасни неща, нали?
— Права си. Това е част от работата.
— Томи се притеснява за теб.
Колата започна да се изкачва по друга стръмна улица, Ник се вслушваше в стържещия звук, издаван от скоростната кутия. Ужасният шум го накара да се намръщи и той реши да намери автомонтьор, който да огледа колата. Лорен имаше дяволски късмет, че с този автомобил не е закъсала на някоя магистрала.
Погледна към нея над слънчевите си очила.
— Томи иска да се оженя и да свия гнездо — каза той. — Смята, че семейството ще направи живота ми по-нормален. Но това няма да се случи при моята работа. Женитбата не влиза в сметката, нито собствени деца…
— Не обичаш ли хлапетата?
— Разбира се, че ги обичам — отвърна Ник. — Но знам, че на моите бих им съсипал живота. Ако имах собствени деца, въобще нямаше да ги изпускам от очи.
— Страхуваш се, че нещо може да им се случи, защото си виждал…
Той рязко я прекъсна:
— Така е. Ами ти? Искаш ли да се омъжиш и да имаш дете?
— Да, някой ден. Но не искам само едно дете, а пълна къща с деца. И не ми пука дали другите смятат това за модерно или не.
— Колко на брой?
— Четири или пет, или може би дори шест. А доктор Моргенщерн има ли деца?
— Не, той и Кейти не можеха да имат, но пък непрекъснато им гостуват цял куп племенници и племеннички.
Лорен го наблюдаваше внимателно.
— Защо непрекъснато поглеждаш в страничното огледало?
— Просто съм предпазлив шофьор.
— Проверяваш дали някой не ни следи, нали?
— И това също — призна той.
— Къде е пистолетът ти?
С лявата си ръка Ник повдигна кобура, който беше пъхнал между седалката и вратата.
— Никога не излизам от къщи без него — каза той. — Ще трябва да го взема със себе си, когато стигнем до къщата на свещеника. Такива са правилата.
Лорен се взря в старите сгради, издигащи се покрай авенюто. Мислеше си за доктор Моргенщерн, чудеше се как ли изглежда, дали щеше да сметне за приемливо онова, което тя възнамеряваше да направи. Вече беше решила да не замесва Томи и Ник — и двамата бяха прекалено обвързани емоционално, за да могат да се отнесат трезво към ситуацията. Но тя се надяваше, че докторът ще и разбере и ще й помогне, със или без съдействието на брат й.