— Трябваше да намери начин. Тогава се… упражнявах и бях предпазлив. Щеше да е много лесно да ме спре, затова вината е негова, а не моя. Сега няма да е лесно.
Том отчаяно се мъчеше да проумее думите му. Упражнявал се? Но в какво? И какво прегрешение е могъл да предотврати другият свещеник?
— Мислех си, че мога да го овладея — започна непознатият.
— Да овладеете кое?
— Непреодолимото си желание.
— Какъв беше грехът, който изповядахте тогава?
— Тя се казваше Милисънт. Това е едно хубаво, старомодно име, не смятате ли? Приятелите й я наричаха Мили, но не и аз. „Милисънт“ повече ми допадаше. То се знае, не й бях точно приятел.
Гръмкият му смях раздра застиналата тишина. Челото на Том бе покрито с капчици пот, но изведнъж му стана студено. Този човек съвсем не беше някакъв шегаджия. Свещеникът се страхуваше от онова, което му предстоеше да чуе, но все пак бе принуден да попита:
— Какво се случи с Милисънт?
— Аз разбих сърцето й.
— Не ви разбирам…
— А вие какво смятате, че се е случило с нея? — настойчиво попита онзи и в гласа му отчетливо прозвучаха нотки на нетърпение. — Аз я убих. Беше истинска касапница, навсякъде имаше кръв, целият бях в кръв. По онова време бях страшно неопитен. Не бях усъвършенствал методите си. Когато отидох на изповед, още не бях я убил. Планирах го и свещеникът можеше да ме спре, но не го стори. Аз му признах какво смятам да направя.
— Обяснете ми по какъв точно начин е могъл да ви спре.
— Чрез молитви — отговори другият. Но пренебрежителните нотки отново прозвучаха в гласа му. — Казах му да се моли за мен, но той не се е молил достатъчно ревностно, нали така? Понеже все пак я убих. Жалко е, наистина. Тя беше такова красиво малко същество… много по-красива от другите.
Мили Боже, и други жени ли е имало? Колко на брой? — мислено се ужаси свещеникът.
— Колко престъпления сте… извършили?
— Прегрешения, отче — поправи го онзи. — Аз извърших прегрешения, но можех да се въздържа, ако онзи свещеник ми беше помогнал. Той не искаше да ми даде онова, от което имах нужда.
— А от какво имахте нужда?
— От опрощение и разбиране. И двете ми бяха отказани.
Непознатият изведнъж заби юмрука си в решетката. Едва сдържаната му ярост избухна с пълна сила и той припряно взе да описва грозните подробности около онова, което бе направил на бедничката невинна Милисънт.
Том беше шокиран, зашеметен. Повдигаше му се от целия този ужас. Мили Боже, какво трябваше да направи? Твърдеше, че нищо не може да го ядоса, но се оказа съвършено неподготвен за страхотиите, които непознатият описваше с такова голямо удоволствие.
Мрази греха, а не грешника, — помисли си Том.
— Пристрастен съм към това — прошепна с налудничав глас мъжът.
— Още колко други жени сте убил?
— Милисънт беше първата. Имах и други увлечения и когато жените ме разочароваха, трябваше да ги нараня. Но дотогава не бях убил нито една. След като срещнах Милисънт, всичко се промени. Дълго време я наблюдавах и тя цялата беше… съвършена. — Гласът му се превърна в ръмжене, когато продължи: — Но тя ми изневери, също като другите… Смяташе, че може да върти малките си игрички с други мъже, без да я забележа. Нямаше как да й позволя да ме измъчва така. Трябваше да я накажа.
Той въздъхна шумно, а след това пресилено се изкиска.
— Аз убих тази малка кучка преди дванайсет месеца и я зарових на дълбоко, много надълбоко. Никой никога не ще я намери! Сега вече няма връщане назад. Но знаеш ли, господинчо, че нямах ни най-малка представа колко вълнуващо щеше да се окаже убийството! Накарах Милисънт да ме моли за милост и тя го направи. Велики боже, наистина го направи. — Мъжът се изсмя. — Квичеше като прасе и само как ми хареса този звук. Бях по-възбуден, отколкото въобще някога съм предполагал, че е възможно. И затова трябваше да я накарам да пищи още повече, нали така? Когато свърших с нея, направо щях да се пръсна от радост. Е, отче, няма ли да ме попитате дали съжалявам за греховете си? — подразни го той.
— Не, вие не се разкайвате.
Настъпилата тишина задушаваше Том. След това онзи глас прозвуча отново, подобно на змийско съскане:
— А сега непреодолимото желание отново се върна.
Свещеникът усети, че кожата му настръхва.
— Има хора, които биха могли да ви… помогнат.
— Смятате ли, че трябва да ме затворят? Аз наказвам само онези, които ме нараняват. Така че, нали виждате, не нося отговорност и не заслужавам порицание. Но вие мислите, че съм болен, нали така? На изповед сме, отче, трябва да ми кажете истината.