Той затвори двойната врата, водеща към коридора, за да осигури уединението им.
Макар че самата тя го бе помолила за тази среща, изведнъж се изплаши, защото знаеше за какво иска да го помоли. Притесняваше се до смърт дали той ще се съгласи.
— Ето ни тук насаме — каза Пит и седна.
Тя не можеше да седи спокойно и така енергично потропваше с крак по дървения под, че с коляното си разклащаше масата. Когато осъзна, че това издава притеснението й, наложи си да престане. Беше невъзможно да се отпусне, затова седеше с изправен като свещ гръб в неестествена поза на неудобния стол, който проскърцваше сърдито всеки път, щом се помръднеше.
Снопчета слънчева светлина проникваха в стаята през старомодните завеси от викторианска дантела, а във въздуха се носеше лек мирис на презрели ябълки. Чувстваше се като глупачка, защото й бе толкова трудно да говори. Онова, което преди малко й се виждаше като един съвършено разумен план, сега й изглеждаше смахнато.
— Карал ли си някога ски? — попита неочаквано Лорен.
Дори да беше изненадан от този въпрос, Пит не го показа.
— Не, не съм. Но винаги съм искал да опитам. Ами ти?
— Да, някога непрекъснато карах ски. Учех в едно училище, което беше заобиколено отвсякъде с планини.
— Била си в интернат в Швейцария, нали?
— Да — отвърна тя. — И при всяка възможност се изкачвах горе в планината. Обичам да карам ски и наистина бях доста добра едно време. Откакто съм в Америка, няколко пъти ходих на ски пистите в Колорадо. Няма да забравя как се почувствах първия път, когато взех лифта до върха на една „черна“ писта. Те ги класират пистите по степен на трудност, нали разбирате. „Зелените“ са за начинаещи, „сините“ — за средно напреднали, а „черните“ са запазени за опитните, които търсят по-големи предизвикателства. Има и други класации, като „брилянтни“ и „двойно брилянтни“ — несвързано продължи тя. — Във всеки случай, когато за първи път застанах пред една писта, която изглеждаше направо вертикална, трябваше ми страшно много време, за да събера кураж и да се оттласна. Имах чувството, че съм се изправила на канарите край Дувър. Толкова стръмно ми се видя. Бях ужасена, но и изпълнена с решимост.
— А да говориш с мен е все едно отново да се изправиш над онази пропаст, нали? — попита я Пит.
Тя кимна утвърдително:
— Да, така е… Защото знам, че както на онзи планински връх, щом веднъж се оттласна, няма връщане.
Настъпи неловко мълчание, преди Лорен да подхване отново:
— Предполагам, че като начало трябва да бъда напълно откровена. Иначе просто ще ви загубя времето. Казах ви, че се справям добре, но това не е вярно. В главата ми е пълна бъркотия и имам чувството, че ще се пръсна от напрежение.
— Това е разбираемо.
— Предполагам — съгласи се тя. — Мога да мисля единствено за… него. Станах страшно разсеяна — добави Лорен. — Докато накисвах прането на монсеньор в пералнята, мислех си за това какво трябва да ви помоля и неволно изсипах цяла бутилка белина върху чаршафите.
Пит се усмихна.
— Значи мислите позитивно. Чаршафите ще станат много бели и хубави.
— Бяха на зелени и сини ивици, когато ги слагах в пералнята.
— Мили боже! — засмя се той.
— Ще трябва да му купя нови чаршафи — въздъхна Лорен. — Но както можете да се убедите сам, доста ми е трудно…
— Да се съсредоточите ли?
— Да. Главата ми се върти и се чувствам толкова… виновна.
Монсеньор почука на вратата и надникна вътре.
— Лорен, тръгвам за обичайните си посещения в болницата. Сигурно няма да се бавя много, а госпожа Крауски скоро ще пристигне. Ще имаш ли нещо против да отговаряш на телефона, докато тя дойде? Отец Том ще може да се справи, ако има нещо спешно.
— Да, разбира се.
Пит се изправи:
— Почакайте за минутка, монсеньор.
Той се извини, излезе в коридора и повика Ноа. Лорен чу стъпки по стълбите, а след това отново прозвуча гласът на Пит.
— Помоли агент Сийтън да закара монсеньор и да остане с него.
Старият свещеник се възпротиви, като чу че трябва да има придружител. Възрази, че сам може да кара собствената си кола, но Пит любезно го прекъсна и твърдо настоя агентът да отиде с него. Монсеньор разбра, че е безсмислено да спори, и неохотно се съгласи.
Пит помоли за извинение и се върна при Лорен. Ник го последва във всекидневната, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Скръсти ръце на гърдите си и съучастнически й намигна. С цялата си поза й подсказваше недвусмислено, че няма никакво намерение да си тръгне скоро оттук.
— Да не би да искаш да говориш с Пит? — попита го тя.
— Ник помоли да се присъедини към нас — рече Пит. — Казах му, че това зависи от теб.