— Хайнс избяга, но през следващата седмица беше арестуван — рече Пит.
— Арестуването му обаче закъсня с една седмица и един ден и така никой не можа да помогне на жена му — обясни Ник. — Случайността може да обърка и най-добре замислените планове…
— Разбирам какви рискове има — съгласи се Лорен. — Извергът, който ме дебне, също е от интелигентните убийци, нали така?
— Да.
— Но ако той е толкова умен и така добре организиран, тогава ще може да продължи да убива години наред.
— Някои от тях го правят.
— Тогава как е възможно някой от вас да смята, че имаме избор? Жената, която той преследва сега… Тя е нечия дъщеря или майка, или сестра. Трябва да направим това, което ви предлагам.
— По дяволите! — не издържа Ник. — Мислила ли си как ще реагира Томи? Какво ще каже той, когато споделиш недообмисления си план?
— Всъщност, аз си мислех, че ти може да му кажеш за това. Би могъл да му го обясниш по-добре от мен.
— Не, няма да го направя.
Пит внимателно наблюдаваше Ник.
— Интересно… — тихо отбеляза той.
Ник погрешно изтълкува забележката му и избухна:
— Не е възможно да смяташ, че нейната идея има стойност! Това е налудничаво.
— Не, аз мисля, че твоята реакция е интересна. Вече ти казах какво смятам за участието ти в тази работа, Ник. Ти си прекалено обвързан.
— Да, аз съм в отпуск. Мога да правя каквото си искам.
Пит се усмихна загадъчно, а след това се опита да накара своя агент да мисли логично.
— Лорен е права за едно нещо. Ти трябва да започнеш да мислиш като агент. Отдава ни се златна възможност да заловим този психопат.
Лорен изведнъж разбра, че вече има съюзник.
— Ще говориш ли с брат ми?
— Първо ще трябва да си осигуриш съдействието на Ник.
— Това няма да стане — възнегодува агентът.
Телефонът иззвъня и Лорен потръпна. Сетне се втурна да вдигне слушалката.
— Остави го да звънне три пъти, преди да вдигнеш слушалката — предупреди я Пит.
Тя не разбра защо трябва да изчака, но кимна и продължи към коридора. Срещу стълбището имаше малка ниша. Една старинна масичка от началото на XVIII век едва се побираше вътре. Черен телефон бе поставен върху два телефонни указателя, а до него имаше бележник и писалка.
Ник пристъпи в коридора, щом Лорен вдигна слушалката.
— „Нашата Майка на милосърдието“ — каза тя и посегна към писалката. — С какво мога да ви помогна?
Чу се кискане, а след това момчешки глас попита:
— Хладилникът ви работи ли?
Тя знаеше тази шега и реши да влезе в тон:
— Естествено.
Последва нов изблик на смях, а след това друг глас извика:
— Тогава е най-добре да му плащате заплата.
Лорен ядосано затвори телефона. Ник я наблюдаваше от вратата.
— Някакви хлапета си правят шеги — обясни тя.
Телефонът отново звънна. Докато изчакваше третия сигнал, тя каза на Ник:
— Предполагам, че не трябваше да насърчавам хлапето. Този път ще бъда по-строга.
— „Нашата Майка на милосърдието“. С какво мога да ви помогна?
— Лорен. — Някой произнесе името й с тиха въздишка.
— Да? — плахо изрече тя.
Гласът от другата страна на линията започна да пее някакъв изопачен вариант на „Бъфало Гъл“.
„Зеленооко момиче, няма ли да излезеш да си поиграеш, излез да си поиграеш, излез да си поиграеш. Зеленооко момиче, няма ли да излезеш да си поиграеш…“ Харесва ли ти моята песен, Лорен?
— Кой се обажда? — нервно попита тя и рязко се обърна към Ник.
— Разбивачът на сърца — насмешливо изрече гласът. — Опасявам се, че ще трябва да разбия твоето хубаво малко сърчице. Страх ли те е?
— Не, не ме е страх! — Тя едва овладя гласа си.
Но потрепери, когато чу смеха му. Той спря да се киска така внезапно, както бе започнал и след това прошепна:
— Искаш ли да чуеш една друга песен?
Тя не отговори. Ник се втурна към нея. Лорен дочу някакви звуци, идващи откъм горния етаж и с ъгълчето на окото си зърна Пит да я наблюдава тревожно от трапезарията. Беше като парализирана от тайнствения глас. Така силно стискаше слушалката, че Ник едва я изтръгна от ръката й, за да слуша заедно с нея.
Тогава Лорен се досети, че някой записва телефонния разговор и затова Пит й беше казал да изчака три позвънявания. А може би проследяваха откъде се обажда непознатият. Помисли си, че трябва да накара онзи да говори колкото е възможно повече. Но, о, Боже само от звука на гласа му й се повдигаше.