Смехът на Стив наподобяваше стържене на метал.
— Може идеята да е била моя, но именно ти подправи подписа й и забелязах, че нямаше търпение да похарчиш възнаграждението си за нова кола.
— Аз направих само каквото ми казаха.
— Прав си и ще продължаваш да правиш каквото ти наредят. Искаш да станеш богат, преди да се пенсионираш, нали?
— Разбира се. Искам да напусна този град… да се махна от…
— Лони?
Шерифът извърна очи.
— Не съм казал такова нещо.
— Ти се страхуваш от собствения си син, нали, Лойд? Колкото и да си долен и зъл, ти пак се страхуваш от него.
— Не, дявол го взел, не е вярно — развика се шерифът.
Стив зацвили от смях, но погледът му си остана леденостуден. Лойд едва успя да се овладее да не потрепери.
— Бъзливец такъв. Страх те е от собствения ти син.
— Лони сега навършва деветнайсет и аз ти казвам, че никога не е бил добре с главата, дори като малък. Вярно е, че е злобен и има избухлив нрав. Признавам си, че наистина искам да се махна от него, ама не защото ме е страх. Все още мога да му избия глупостите от главата. Просто съм уморен до смърт от всички тези каши, в които винаги се забърква. Не мога да си спомня колко пъти съм го измъквал. В най-скоро време Лони ще убие някого. На косъм беше да затрие онова момиче Едмънд. Накрая тя попадна в болницата и трябваше да измъдря куп лъжи, за да накарам доктора да си трае. Убедих го, че Мери Джо ще се самоубие, ако родителите й разберат, че е била изнасилена. Тя никога повече няма да може да си покаже носа в тоя град.
Стив наостри уши.
— Ти си заплашил и него, нали? Хващам се на бас! Казал си му, че ще насъскаш Лони срещу него или срещу жена му, ако продума. Познах, нали?
— Направих каквото беше нужно, за да не хвърлят момчето ми в затвора.
— Знаеш ли как те наричат всички в града? Шериф Свински задник. Смеят ти се зад гърба. Ако искаш нещата да се променят, дръж си езика зад зъбите и прави каквото ти казвам. Тогава ще можеш да напуснеш Холи Оукс и Лони.
Лойд бавно късаше лентички от попивателната на бюрото. Гледаше настрани, когато попита:
— Ти няма да кажеш на Лони какви са плановете ми, нали? Той си мисли, че ще пипне голяма пачка от парите и аз искам да се омета, преди да е разбрал, че няма да получи и цент.
— Нищо няма да му кажа, докато продължаваш да ми сътрудничиш. Нали се разбираме толкова добре. А сега за тоя Бюканън…
Лойд се дръпна стреснато назад:
— Кой?
Бренър отново стисна юмрук, готов да го забие в тлъстото лице на шерифа, но този път усети парене в кокалчетата и като погледна надолу, видя кървавите петна върху крачола на панталона си. Мамка му, щеше да му се наложи да се преоблича отново! Много държеше на добрия външен вид, не понасяше и най-дребното несъвършенство.
— Няма значение — промърмори той и се оправи към банята в дъното на офиса, за да измие ръката си.
Лойд най-накрая се сети кой беше Бюканън.
— Все пак ми се ще да ме пуснеш да ида отново в къщата на Лорен и да поговоря с онези приятелчета. Може още да са там.
Хленченето на Лойд опъваше нервите на Стив. Нямаше време да се разправя с „бавно загряващи“ и ако шерифът не беше неразделна част от неговия велик план, с най-голямо удоволствие щеше да го пребие от бой. Или още по-добре, щеше да нареди на Лони да стори това пред очите му. Момчето беше готово да направи каквото му заповяда Стив, защото също като баща си бе неудачник, обзет от омраза и алчност.
Той си изми ръцете, попи водата с хартиена кърпичка и след като я сгъна внимателно, я хвърли в кофата за смет. Извади гребен от задния си джоб и като се изправи пред огледалото, приглади косата си.
— Къде е сега Лони? — извика той.
— Не знам. Никога не ми казва къде ходи. Ако е измъкнал мързеливия си задник от леглото, тогава сигурно е някъде около езерото, лови риба. Защо се интересуваш?
Беше време да даде урок на Лорен. Тя трябваше да се научи, че той няма да търпи никакви съперници.
— Намери го и го прати при мен.
— Първо трябва да отида да взема новата кола.
— Първо ще направиш каквото ти казвам, а после ходи за проклетия си автомобил. Иди да намериш Лони.
Шерифът се надигна несигурно.
— И какво трябва да му кажа?
— Кажи му, че имам една работа за него — отговори с усмивка Стив.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лорен нарочно удължи гостуването си у семейство Вандерман. Имаше нужда от време, за да се настрои за изпитанието, което й предстоеше.
В един миг всичко се бе променило. Тя беше свикнала да гледа на своя дом като на сигурно убежище, където можеше да намери мир и спокойствие след тежкия работен ден. Но той й беше отнел това. Този психопат с прозвището „неиз“, дадено му от агентите на ФБР, което означаваше „неизвестният субект“.