— Оттам не може да се добере до врата, а ще е много рисковано да ги подаде през прозореца.
Лорен отпуши мивката, за да се изтече водата, избърса ръцете си и започна да търси в хладилника нещо за ядене, за да нахрани Джо.
— Намери ли нещо там? Аз със сигурност не успях. Само изядох последните ти парченца студено месо. Останаха единствено някакви тестени неща — отчаяно рече Джо.
— И шкафовете ли са празни? — попита Ник.
Лорен затвори хладилника и обеща:
— Утре ще отида до бакалницата.
— Надявах се да си предложиш услугите. Направил съм списък… ако нямаш нищо против. — Лицето на Джо просветна.
— Ако наистина си чак толкова гладен, ние ще излезем да ти купим нещо — предложи Ник.
Лорен поклати глава:
— По това време всичко е затворено.
— Та още няма десет часът! — възкликна Ник.
— Съжалявам. Тук всички магазини затварят в шест.
— За бога, не съм в състояние да проумея как въобще тя се оправя в това градче. — Седна на стола от другата страна на масата, точно срещу агента и добави: — Представяш ли си, Джо, в радиус от петдесет мили сигурно не продават дори гевречета!
Лорен току-що бе преровила килера, но ръцете й бяха празни.
— Да, така е, но аз се справям и без пресни гевречета.
— Предполагам, че в града няма и магазин за понички на „Криспи Крийм“ — жално въздъхна Джо.
— Не, няма — отвърна тя.
Лорен отвори фризера в долната част на хладилника и започна да рови замразените зеленчуци.
— Не намери ли там нещо? — нетърпеливо попита агентът.
— Малко замразени броколи.
Чайникът започна да свири и Ник се пресегна да вземе чаша.
— Искаш ли малко чай, Джо?
— Предпочитам го с лед.
— Ние не сме дошли тук, за да ти слугуваме, приятелче. Ако искаш, направи си.
Ник накара Лорен да седне и й наля чаша чай.
— Никой от вас двамата не бива да критикува нашия град, докато не поживее в него поне една седмица. Първо трябва да го опознаете. Тук само темпото е различно — каза тя.
— Да, като в Ориента е — провлачено изрече Ник. Пренебрегвайки саркастичния му тон, Лорен рече убедително:
— Щом веднъж се научиш как да го спазваш, ще ти хареса.
— Съмнявам се.
Тя започваше да се ядосва.
— Трябва да бъдете непредубедени. Освен това, ако ми се прииска геврече, аз си купувам цял пакет от магазина и ги размразявам.
— Ама те не са ли пресни — възмути се той. — Всички ядат гевречета, Лорен. Те са основен национален продукт. Ами какво хрупат тогава колежаните? Гевречетата са най-здравословната храна, дявол да го вземе.
— О, престани да хленчиш. Ти се държиш като онези американци, дето пътуват чак до Париж и настояват там да се хранят в „Макдоналдс“!
— О, къде изчезна онази сладка сестричка, с която се запознах в Канзас Сити? — изстена Ник.
— Оставих я там — отговори троснато Лорен.
Джо стана от масата, грабна кутията с оризови пръчици от полицата, извади обезмасленото мляко от хладилника, а след това посегна да вземе супена лъжица и най-голямата купа, която успя да намери.
— Тоя тип Бренър е увеличил с двайсет процента предложената сума за хлебарницата на онази жена, а?
Лорен го погледна изненадано.
— Прослушах съобщенията ти — призна той. — И ми се стори, че Маргарет е на косъм да закрие магазина. Тази сделка може да се окаже прекалено изгодна за нея, за да я пренебрегне. Особено ако е толкова стара, колкото ми се стори по телефона.
— Не е чак толкова възрастна, но ти си прав. Парите ще осигурят пенсионирането й.
— Ти се опитваш да спасиш града, нали? — попита Джо.
— Не. Само се опитвам да спася градския площад — отвърна Лорен. — Не разбирам защо хората смятат, че прогресът означава да съборят красиви стари сгради и на тяхно място да построят нови и лъскави. За мен това няма смисъл. С площада или без него, градът ще си бъде добре, но неговият чар, историята му — това ще изчезне…
Ник я наблюдаваше как разбърква чая си. Правеше това непрекъснато през последните две минути, но все още не бе отпила нито глътка. Седеше неподвижно и замислено се взираше в чашата. Най-накрая Джо успя да привлече вниманието й, като почука с лъжицата си по празната купа.
Лорен забеляза, че поглежда часовника си, докато носеше съда към мивката.
— Джо, защо непрекъснато следиш за часа?
— Понеже съм го свързал — отговори й той. — Ако червената лампичка на разпределителното табло, което съм инсталирал в гостната, угасне, ще се включи алармата на часовника ми.
Отвън ненадейно изтрещя гръмотевица и плисна дъжд. Джо се развълнува:
— Майката природа ще ни помогне тази нощ. Нека да се надяваме, че ще има силна буря.