Ник дойде в спалнята, когато тя излизаше от банята. Погледна облеклото й, което подчертаваше всички извивки на тялото й и сърцето му замря.
— Божичко, Лорен, брат ти знае ли, че носиш такива дрехи?
Тя се наведе напред с изпънати крака и не го погледна, когато отговори:
— Няма да ходя с тези дрехи на църква, я! Отивам да побягам.
— Може би отгоре трябва да си облечеш една широка фланелка…
Но фланелката нямаше да прикрие невероятните й дълги крака. Той не можеше да откъсне очи от тях.
— И дълъг панталон — промърмори Ник. — Живееш в малко градче, ще шокираш хората.
— Не, няма — увери го тя. — Те са свикнали да ме виждат как бягам сутрин.
Това не му харесваше, но кой беше той, че да й се меси? Не беше негова работа да й казва какво да облече. Дори да имаха връзка — което не беше така, пак не би имал право да й се налага.
Ник вече бе сложил спортния си екип — избеляла тъмносиня фланелка, спортни гащета, бели къси чорапи и изтърканите си, някога бели маратонки. Докато тя разтягаше краката си, той сложи пистолета в кобура на кръста си и придърпа надолу широката си фланелка, за да го покрие. След това пъхна в дясното си ухо миниатюрна слушалка. Като застана пред огледалото над тоалетната й масичка, забоде нещо подобно на игла в горния край на фланелката си.
Тя завързваше маратонките си, когато попита:
— За какво ти е това нещо?
— Микрофон е — отговори Ник. После се пошегува: — Тъй че днес няма да си говорим мръсни приказки. Уесън ще чуе всяка моя дума и само за сведение, Джулс, ще ти кажа, че тази идея е скапана.
Един глас в ухото му отговори:
— Много навременна забележка, агент Бюканън и да знаете, че за вас съм сър, а не Джулс.
Ник мислено го нарече „глупаво магаре“ и се обърна към Лорен.
— Готова ли си?
— Да — отговори му тя и за първи път, откакто бе влязъл в спалнята, го погледна в очите.
— Чудех се колко ли време ще ти трябва?
Тя не си даде труд да се престори, че не го е разбрала.
— Значи си забелязал?
— Ето че се изчерви.
— Не съм. — Присвивайки нехайно рамене, за да прикрие смущението си, тя заговори шепнешком с надеждата, че Уесън няма да я чуе. — Не е необходимо да говорим за онова, което се случи…
— Права си — съгласи се Ник. След това на лицето му се появи една очарователна, но малко крива усмивка. — Но се обзалагам, че и двамата ще мислим за това през целия ден.
Той гледаше устните й, затова тя впери поглед в пода.
— Да вървим — предложи Ник.
Лорен кимна и мина покрай него, като почти го докосна. Когато слизаха по стълбите, той каза:
— Искам през цялото време да бъдеш точно пред мен. Не се притеснявай, ще тичам по-бавно.
Тя се засмя.
— И да искаш, не можеш да ме надминеш.
— Аз тичам всяка сутрин, откакто работя във ФБР. Ние, агентите, трябва да сме във върхова форма — изпъчи се той.
— Тогава защо ме излъга, че не тичаш?
— Не, казах ти, че мразя бягането.
— Увери ме, че се отразявало зле на коленете и че ще се оплакваш през цялото време.
— Това е самата истина.
— И колко мили пробягваш всяка сутрин?
— Около сто.
Тя се засмя. После погледна към Джо, който стоеше до прозореца на всекидневната и надничаше през пролуката между спуснатите завеси и го попита вярно ли е.
— Ник, струва ми се, че е най-добре да видиш това. Имаме проблем. Може да се откажеш да бягаш днес — рече сериозно той.
Лорен го изпревари и първа стигна до прозореца. Надникна навън и каза:
— Всичко е наред. Просто момчетата ме чакат. Тичаме заедно всяка сутрин.
Ник надникна над главата й и видя седмина младежи, скупчили се на пътеката пред къщата. Други двама упражняваха джогинг на място на улицата.
— Кои са те?
— Хлапета от гимназията — отговори тя.
— И тичат с теб всеки ден? Защо, по дяволите, не ми спомена за това?
Изглеждаше слисан и разгневен.
— Не се разстройвай, голяма работа! Съжалявам, че забравих да спомена за тях. Момчетата са от отбора по лека атлетика на гимназията в Холи Оукс… Е, поне някои от тях — обясни Лорен. — И те всъщност не тичат с мен, поне не около езерото. Всички вече са скапани от умора, когато аз стигна до пътеката. Тогава ме чакат да се върна и…
— И какво? — настоятелно попита Ник. Преди тя да успее да му отвърне, той промърмори: — Уесън, чуваш ли това?
— Чувам те ясно — долетя гласът, придружен от пращене.
— И какво? — отново я попита той. — Те те чакат да обиколиш езерото и да се върнеш. И после какво?
— Тичат редом с мен до вкъщи. Това е всичко. Просто искат да се поддържат и през лятото, та като започне учебната година, да са във върхова форма.