Ник отново погледна през прозореца и забеляза още едно момче, което тичаше по улицата, за да се присъедини към приятелите си.
— О, да, сериозни бегачи! — саркастично отбеляза той. — Особено онова хлапе, дето яде поничка. То определено се готви за олимпийските игри.
Джо се погледна в огледалото в коридора. Косата му стърчеше на всички страни. Не беше си дал труд да я среше, след като стана от дивана. Смутено се опита да я приглади и рече:
— Не ми се вярва тези момчета да са се измъкнали от леглото и да са дошли тук, за да тичат, Лорен. Сигурен съм, че не мислят за бягане.
— А за какво — раздразнено попита тя.
— Хормоните, Лорен — отговори й Ник. — Бушуващите в кръвта им хормони.
— О, за бога. По това време? Момчетата на тяхната възраст се интересуват от куп други неща, освен от секс.
— Не, не е вярно — възрази Ник.
Тя погледна към Джо, който имаше смутен и глупав вид.
— Те всъщност не се интересуват от други неща — съгласи се той.
Ник посочи към прозореца.
— На тази възраст аз не мислех за нищо друго, освен за секс.
Джо кимна утвърдително:
— Отново трябва да се съглася с Ник. Само за това си мислех — как да правя секс. И когато най-накрая започнах да го правя, си мислех как да го правя пак.
Тя не знаеше дали да се разсмее, или да се ядоса.
— Искате да кажете, че когато сте били тийнейджъри, всяка секунда сте си мислили само за това?
— Горе-долу — отвърна Ник. — Така че знаем защо идват и каква им е целта. Може би трябва да изляза навън и да си поговоря с тях.
— Да не си посмял! — възнегодува Лорен.
Но Ник имаше по-добра идея. Щеше да ги сплаши. Той повдигна края на фланелката си и го пъхна под пистолета, така че оръжието ясно да се вижда.
Джо го наблюдаваше.
— Това би трябвало да ги обезкуражи.
Ник отвори входната врата, пусна Лорен пред себе си и се усмихна:
— Може би ще трябва да застрелям поне двама от тях.
Тя шеговито завъртя очи към тавана, докато минаваше покрай него и се направи, че не вижда навъсената му физиономия. Помаха на своя антураж, прекоси улицата тичешком и представи Ник на момчетата. Каза им, че това е годеникът й. То се знае, хлапетата веднага забелязаха пистолета, но му хвърлиха само по един поглед и мигом съсредоточиха цялото си внимание върху забележителните дадености на Лорен. Дори не го погледнаха, когато тя им обясни, че Ник работи във ФБР.
Ник тичаше непосредствено зад нея. Момчетата — в крак с тях, като се редуваха в опитите си да поведат разговор с Лорен.
Хлапето с поничката първо се скапа. Трима други много скоро го последваха. Лорен постепенно увеличаваше темпото, дългите й крака грациозно се носеха напред. Оказа се права, що се отнасяше до издръжливостта на почитателите й. Когато стигнаха до входа на парка, и последните две момчета се бяха превили на две и се мъчеха да си поемат дъх. Тази гледка достави на Ник прекомерно удоволствие.
Лорен обичаше това време на деня — бе мирно, тихо и прекрасно. За час тя си наложи да забрави за всичко останало и да се съсредоточи върху пътеката. Листата бяха влажни след снощния дъжд, но тя знаеше, че по обед вече ще са сухи. Сушата бе ударила здраво Айова и плевелите и шубраците бяха станали кафяви. Когато пое покрай синьото езеро, входът на природния резерват остана от дясната й страна. Имаше цели десет акра висока кафява степна трева. Подобно на нива с жито, тя се люлееше от лекия утринен ветрец.
Лорен мина покрай вилата на абата. Имаше чувството, че агент Уесън я наблюдава, но не можеше да го зърне, защото щорите бяха спуснати. Пристанът вдясно от вилата се издигаше високо над водата — още един знак, че отдавна не бе валял дъжд.
Тя направи пълен кръг около езерото. Пот се стичаше по тила й и между гърдите й. Намали темпото, след това спря, преви се на две и започна да си поема дъх дълбоко и равномерно. Зад себе си чуваше учестеното дишане на Ник.
Както бяха застанали там, двамата представляваха лесни мишени. Той бързо огледа гъстата гора и избуялите храсталаци наоколо и отиде по-близо до Лорен. Фланелката му беше мокра от пот. Избърса челото си.
— Хайде, да се махаме оттук — предложи припряно той.
Момчетата ги чакаха на входа на парка. Като се хилеха глупаво, те пак наобиколиха Ник и Лорен и затичаха с тях.
— Имат още много хляб да изядат — промърмори Ник, когато Лорен махна за довиждане на момчетата и спринтира нагоре по алеята пред къщата.
Щом веднъж вратата се затвори зад тях, агентът се успокои.
— По дяволите, навън беше много влажно.
— Какво ще кажеш за езерото? Нали е красиво?
— Видях го вчера — напомни й той. — Когато ходихме при Уесън.
— Наистина е прекрасно. То е рай за рибарите. Направо можеш да видиш рибите над каменистото дъно, толкова е бистра водата.