— Извинявай — измънка Лорен.
Ник с въздишка хвърли фланелката си в умивалника.
Бяха се изправили един срещу друг. С едната си ръка тя стискаше халата на гърдите си, а с другата бе сграбчила сешоара и четката за коса.
— Господин Уесън чува ли ни? — прошепна Лорен.
Той поклати отрицателно глава.
— Оставил съм слушалката на тоалетната масичка.
— Не искам да се смущавам, но ние все пак се целувахме… Знам, че трябваше да го направим, но аз…
— Какво?
Тя повдигна рамене:
— От всичко това стана някак смущаващо. Това е.
— Ние и двамата се… поразгорещихме.
Лорен сведе очи. После изведнъж го погледна:
— Да, така е. И какво ще правим сега?
— Ще го преодолеем — прошепна той. — Знам един начин.
Блясъкът в очите й се усили.
— Как? — попита тя.
— Хайде да се изкъпеш с мен. Така ще преодолееш свенливостта си.
Лорен бе толкова шокирана от предложението, че се разсмя. А той искаше точно това. Напрежението се стопи.
— Идеален актьор си — скара му се шеговито тя, преди да излезе от банята.
Тъй като огледалото все още бе замъглено от парата и в банята беше горещо и задушно, Ник й каза да остави вратата отворена. Тя изчака да чуе шуртенето на душа, а след това побърза да се облече и да изсуши косата си. Тъй като щяха да обикалят магазините за годежен пръстен, реши да се поиздокара малко и облече широк бял панталон и копринена блуза в прасковен цвят. След това изрови белите си платнени обувки в дъното на гардероба. Покривката беше сложена много накриво, но тя не каза нищо.
Ник бе облечен с дънки и бяло поло. Той закопча кожения кобур на колана, сложи си слушалката и пъхна портфейла си в задния джоб.
— Добре, а какъв е графикът ни? — попита той, след като я огледа преценяващо.
— Първо ще закусим, защото умирам от глад, а след това ще напазаруваме от бакалницата за Джо. После ще отида да проверя какво става с моето заведение и дали майсторите са се захванали вече с подовете. Ако не са, ще остана да работя там през целия следобед.
— А след това отиваме в бижутерския магазин — продължи той, докато обуваше кожените си мокасини.
— Трябва да взема и шаферската рокля — сети се Лорен. — Ще се наложи да прекарам час-два в абатството. Време е да започна разчистването на мансардата.
През цялата сутрин изпълняваха поръчки. Все неща, които двойките обикновено вършат заедно, но положението на двамата не беше обикновено. Тя непрекъснато се озърташе, дори когато бяха в бакалницата и купуваха продукти за Джо. Почти на всяка пътека между щандовете Лорен срещаше някой приятел или съсед и запознаваше всички с годеника си.
Той играеше ролята си великолепно. Беше внимателен и любящ и всичко изглеждаше толкова естествено, та й се налагаше да си повтаря, че това е само театър.
Лорен се отпусна едва когато влязоха в колата. Тогава се почувства на сигурно място. Ник подкара към „Макдоналдс“, за да закусят, а след това поеха към дома. Той включи радиото и двамата слушаха как Гарт Брукс тихо и монотонно напява за една изгубена и отново намерена любов.
Тя нямаше търпение да покаже заведението си на Ник. Помогна му да пренесе покупките в къщата. Оставиха ги на масата, за да ги прибере Джо. После двамата отново се качиха на колата. След като купеха годежния пръстен, щяха да отидат в абатството, затова той реши да я закара на площада.
Спря при фонтана, за да разгледа всички сгради. Нито една от тях не представляваше историческа ценност, но тези стари къщи бяха очарователни. Единствено фасадите на повечето от тях се нуждаеха от ремонт.
— Защо някой ще иска да събори всичко това? — учуди се Ник.
— Точно така! — ентусиазирано възкликна Лорен. — Преди години хората тук са ходили на пазар, общували са. Бих искала пак да е същото.
— Но няма да е достатъчно да придадете спретнат вид на сградите — размисли Ник. — И вътре трябва да има нещо, за да привлече хората.
— Директорът на колежа планира да премести книжарницата в ъгловата сграда ей там вдясно. Има достатъчно площ, а в колежа вече им е тясно. Хлапетата ще трябва да идват на площада за книги и учебници.
— Това ще помогне.
— Да — съгласи се тя. — И ще могат да идват пеш. Колежът е само на две преки оттук. Хайде да вървим — настоя Лорен. — Искам да видиш моето заведение.
Но накрая тя не можа да се похвали със заведението си. Подът току-що бе покрит с първия слой полиуретан, а тъй като прозорците бяха затулени, Ник дори не можеше да надникне вътре, за да види красивия мраморен бар. Щеше да му се наложи да изчака най-малко четири дни, докато положеха втория и третия слой и те изсъхнеха.