— Какво ще стане, когато всичко това приключи и аз се върна в Бостън? — попита Ник. — Ще накараш ли Лорна да помести още едно опровержение, или просто ще си признаеш, че си я излъгала?
— Никога няма да призная, че съм излъгала. Никога! Няма да доставя на тази злобна жена удоволствието да знае, че е била права. Аз имам ужасна репутация сред мъжете в този град само заради нейните лъжи.
Тя скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в скута си. Съзнаваше, че не действа разумно, но беше твърде ядосана на Вестникарската горила, за да й пука от каквото и да е.
— Лорна няма понятие какво е това да си етичен. Ни най-малко. Заклевам се, че ще направя всичко, само и само да не си призная, че съм излъгала. Дори ще се омъжа за теб! — изведнъж изтърси тя. После въздъхна: — Макар че си най-неподходящата партия на този свят.
Ник намали скоростта.
— Какво искаш да кажеш с това, че съм неподходящ? Че какво ми е?
— Ти не си безопасен. Ето това ти има. Носиш пистолет, за бога!
— Вече ти казах, работата ми го изисква. В този живот за нищо няма гаранции и не съществува такова нещо като пълна безопасност. Поне не по начина, по който ти си я представяш. Шофьорите на автобуси също загиват на служебния си пост.
— О! И според теб колко на брой шофьори на автобуси участват в престрелки?
— Аз лично не познавам чак толкова много агенти на ФБР, участващи в престрелки, както изящно се изрази — промърмори Ник. — Разсъждаваш съвършено нелогично.
Тя гневно се изопна.
— А може би не искам да разсъждавам логично. Какво лошо има в това?
— Нека да изясним тази работа — рече Ник. — Макар да знаеш, че няма логика, ти все пак си готова да се омъжиш за мен само за да натриеш носа на Лорна, така ли?
Разбира се, че нямаше да направи такова нещо. Но нямаше и да го признае пред него.
— Какво имаш предвид? — попита Лорен.
— Ако ти не виждаш нищо лошо в това, тогава и аз съм съгласен.
Тя скръсти ръце на гърдите си и му кимна войнствено:
— Добре. На четиринайсети октомври, в седем вечерта… Запиши си го!
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Онова, което за едни е боклук, за други може да се окаже съкровище. Във всеки случай на това се надяваше Лорен, докато преравяше дузина мухлясали кутии със старо, изядено от молците бельо и счупени джунджурии, които някой бе струпал в мансардата преди повече от петдесет години. Когато приключи работата си за деня, белият й панталон вече бе станал сив. Тя кихаше постоянно от миризмата на плесенясал картон. За нещастие не успя да открие тук безценни платна на Ван Гог или Дега. Всъщност не намери нищо друго, освен ненужни вехтории, но отказа да се предаде. В края на краищата работата едва сега започваше. Оставаха й още около шейсет запечатани кашона, които да прерови.
На път към колата Ник й помогна да смъкне боклука по стълбите.
— Имаме ли време да спрем при шивачката, за да си взема шаферската рокля? — попита тя.
— Разбира се, стига да побързаме. След час трябва да посрещнем Томи и Ноа. Имаме достатъчно време да вземем душ и да се преоблечем.
Щом пристигнаха у дома, тя изтича нагоре по стълбите и едва не се блъсна в Джо, който слизаше.
— Току-що направих обиколката, всичко е здраво заключено — увери я той.
Ник внимателно разпери роклята върху масата в трапезарията и тръгна към кухнята да вземе нещо студено за пиене.
Лорен се разбърза да се приготви. Втори път нямаше да направи същата грешка и да излезе от банята, облечена с грозен, стар халат. Ето защо взе със себе си всичко, което щеше да й трябва, дори и обувките си с каишка около петата.
Двайсет и пет минути по-късно тя реши, че изглежда чудесно. Тази вечер щеше да покаже на какво е способна. Затова облече роклята — къса, черна, а материята й съдържаше достатъчно ликра, за да прилепва на подходящите места. Квадратното деколте показваше съвсем мъничко от вдлъбнатината между гърдите. Откакто се беше преместила да живее в Холи Оукс, бе обличала роклята само веднъж, когато изведе Мишел и Кристофър на вечеря, за да отпразнуват годежа им. Мишел я бе определила като „рокля-убиец“. Добави, че е неприлично благоприлична, подчертавайки, че това е най-сексапилната дреха на Лорен. Кристофър категорично се съгласи с нея.
Лорен се гласеше пред огледалото. Дори накъдри косата си, но тъй като нямаше никакъв опит, изгори ухото си. Впери поглед в отражението си и силно изохка. Защо ли си даваше толкова труд да изглежда хубава? Държеше се като тийнейджърка, преживяваща мъките на първата си любов.
Мили боже, дали не се влюбваше в него? При мисълта за тази възможност по гърба й пролазиха ледени тръпки. Щом приключеше работата си, той щеше да си замине.