— Добре, сега е твой ред. Ти ми разкажи нещо.
— Какво би искал да знаеш?
— Как така е станало, че Томи е живял със семейството на Ник, докато порасне?
— Баща ми щял да открива нов офис в Бостън. Смятал да се установи там със семейството си и довел Томи със себе си, за да го запише на училище за новия срок. Тогава съм била още бебе и съм останала при мама. Тя трябвало да привърши опаковането на багажа и да последва татко. Но изведнъж всичко се променило. Баща ми загинал при автомобилна катастрофа и за известно време Томи бил оставен на грижите на икономката. Майка ми не могла да понесе загубата. Томи трябвало да остане в Бостън само до края на учебната година, а мама да пристигне там и да бъде с него, но тя въобще не била в състояние да пътува. Дядо ми каза, че пиела много и вземала хапчета. Някои от тях трябвало да й помогнат да заспи, а други — да се събуди. Починала от свръхдоза.
— Самоубийство ли е било?
— Предполагам. Дядо каза, че станало заради смесването на алкохол с приспивателни. Той искаше да вярва, че е било нещастен случай.
— Това е смъртоносна комбинация.
Тя кимна и замислено се загледа пред себе си, преди да продължи:
— След нейната смърт дядо бил като в капан с мен и Томи на ръце. Искал да постъпи правилно, а знаел, че Томи е щастлив в Бостън. Съвсем ненадейно съдия Бюканън му се обадил и предложил Томи да остане да живее с неговото семейство, докато нещата се уредят. Ник и Томи вече били станали първи приятели и брат ми прекарвал по-голямата част от времето си със семейството. Съдията може да бъде много убедителен. Също като мама, дядо смятал, че това ще бъде за кратко време, но после починал.
— И Томи трябвало да остане при тях? Ами ти?
Тя повдигна рамене.
— Пратиха ме в интернат. След като завърших университета, заминах в Париж да изучавам изкуство, после се върнах в Щатите и започнах работа в Чикаго. Там живях в продължение на девет месеца, а след това се преместих в Холи Оукс. Няма нищо кой знае какво в миналото ми.
— Зарязали са те, така ли? Томи е имал това хубаво голямо семейство, което може да нарича свое, а ти — никого.
— Но бях щастлива.
— Не е възможно.
— Ето ги, идват — каза Лорен. — Не ми се говори повече за това.
Ник тихичко се кискаше, когато седна.
— Какво ти е толкова смешно? — попита го Ноа.
Преди да отговори, агентът погледна към Лорен:
— Мъжете от града са ти измислили прозвище.
— Така ли? И как я наричат? — полюбопитства Ноа.
— Ледената жена или просто Лед — отвърна Томи.
И тримата се засмяха, но на Лорен никак не й беше забавно.
— Ти си истинско дрънкало, Томи.
Тя погледна заканително брат си, което означаваше, че после ще му даде да разбере. Но Ник привлече вниманието й, като се наведе към нея и прошепна в ухото й:
— Целувките ти със сигурност не са ледени.
Келнерът дойде да вземе поръчката, но веднага щом си тръгна, мъжете започнаха един след друг да я дразнят. Най-накрая, когато й дойде в повече, тя реши да овладее положението.
— Научих, че щата Пенсилвания го очаква ужасен футболен сезон. Отборът му е загубил най-добрия си куортърбек.
Разбира се, не беше научила нищо подобно, но това нямаше значение. Веднага щом чуха думата футбол, мозъците на мъжете превключиха. Беше толкова лесно, колкото да накараш дете да яде бонбони. Тя се облегна на стола си и се усмихна самодоволно.
Ник и Томи бяха играли за щата Пенсилвания, а Ноа, както се оказа, бе играл като среден защитник в отбора на щата Мичиган. Затова всеки от тях се смяташе за най-голям експерт в тази област. А по време на вечерята спореха за правото на избор при постъпване в армията. Тя беше страшно доволна.
Когато тръгнаха да излизат от ресторанта, едно шестчленно семейство повика Томи на своята маса. Ноа остана с него, а Ник и Лорен излязоха навън.
Но докато отиваха към колата си, шевролетът на Лони влетя в паркинга.
Със силно скърцане на спирачки автомобилът се закова в центъра, само на няколко крачки от тях. Ник избута Лорен между две коли и застана пред нея, като изчакваше да види какво възнамерява да прави шофьорът.
Лони не беше сам. В шевролета имаше още трима души, всички от близкия град Нюджънт и всички с досиета на малолетни престъпници. Винаги когато Лони трябваше да свърши някаква важна работа за Стив Бренър, той гледаше да включи и приятелите си. Даваше им само дребни подаяния, но те бяха прекалено тъпи, за да се сетят, че синчето на шерифа прибира и техния дял от парите, плащани от Стив. Пък и тяхната цел беше да се забавляват, а не да печелят. Лони имаше още една причина да ги взема със себе си. Ако работата тръгнеше на зле, те щяха да операт пешкира. А неговият баща негодник щеше да се наложи да го пусне. Какво щяха да си кажат хората, ако синът на шерифа отидеше в затвора? Най-важното за татко му беше да е голяма „клечка“ в града. Синчето смяташе, че и убийство да извърши, ще му се размине, стига да е по-внимателен.