- Не сме деца, Къртни - възропта Джей Джей, но извъртя очи точно като малко дете и аз прикрих смеха си с покашляне.
- Така ли? - отвърна тя и сложи ръка на кръста си. - Замалко да ме заблудите. Арън не биваше да ми се обажда посред нощ, за да въвеждам ред. Аз съм ваш мениджър, а не бавачка.
Значи, тази мадама беше мениджърът на групата.
- Добре де, схванахме - измърмори Зандър. - Ще се държим прилично. Може да вървиш да спиш.
- Така ще направя - каза Къртни, - но вашият приятел трябва да си тръгва. - Тя посочи Дрю.
- Приятели - поправи я той. - Сестра ми идва с мен. - Той ме погледна красноречиво: „Няма начин да останеш тук сама“.
Къртни проследи погледа му към дивана. Въздъхна и се обърна към Оливър.
- И твоята приятелка ще трябва да си тръгва. - От начина, по който ме пренебрегна, заключих, че това се е случвало неведнъж и е почти нещо нормално.
- Добре - отвърна кротко Оливър.
За миг никой не помръдваше.
- Е, идвате ли? - попита Къртни и кимна към вратата.
Стомахът ми се сви, докато се изправях. Обърнах се към Оливър, но той не срещна погледа ми. Защо се държеше толкова странно?
- Бихме искали да се сбогуваме с приятелите ни - каза Алек и Къртни вдигна вежди, сякаш чакаше. - Насаме - добави той и скръсти ръце на гърдите си.
Къртни сви устни, преди да отговори.
- Добре, но не се бавете. Ще се видим сутринта. - Тръгна към вратата с Арън. Всички мълчахме, докато не чухме как вратата се затваря.
- Добре мина - измърмори Оливър.
Пъхна ръце в джобовете си и се огледа смутено.
Дрю започна да се сбогува.
- Беше страхотно, че се запознахме. - Дори изглеждаше малко тъжен, докато събираше нещата на Кара от масата. - Отново ви благодаря за автографите и за всичко останало. Това ще означава много за сестра ни.
- О! Добре, че ме подсети - каза Зандър, изчезна в една от стаите и се върна с плакат.
- Браво - каза Джей Джей, когато го видя.
- Ще излезе следващия месец в „Тайгър Бийт“ -обясни Зандър и ми подаде плаката.
Това беше снимка на всички момчета с костюми.
Погледнах към Оливър, който беше вдигнал ръце, все едно държеше невидима пушка. Очите му светеха от веселие и сякаш се взираха в мен от лъскавия плакат. Бонд, Джеймс Бонд.
- Още никой няма такъв - добави Джей Джей.
Взе плаката от Зандър и го остави на масата, за да напише послания за Кара в горния ляв ъгъл: „Честит рожден ден, Кара! Съжаляваме, че не се видяхме, но ти желаем невероятен рожден ден. „Хартбрейкърс“.
* * *
И четиримата се подписаха с впечатляващи завъртулки. Аз винаги бях завиждала на подписите на знаменитости, защото изглеждаха съвършени и някак специални. Моят изглеждаше като написан от двегодишно дете.
Когато приключиха, Дрю нави плаката и го пъхна под мишница. Вдигна ръка, прокара я през косата си, като стисна един кичур за миг и после поклати глава.
- Не знам какво да кажа. Много ви благодаря.
Разбирах как се чувства. Нямаше думи, с които да изразим колко щастлива ще е Кара, когато види подаръка си, а и това беше нашето най-голямо желание. За нея щеше да е незабравимо и ние нямаше как да им се отблагодарим достатъчно за това.
- Няма защо - отвърна Оливър и му се усмихна, това бе една от онези усмивки за милион долара, с каквато ме обезоръжи и в „Старбъкс“, и аз стиснах зъби и извърнах очи.
Той протегна ръка на Дрю и преди да съм успяла да се разстроя от сбогуването, Зандър ме награби в мечешка прегръдка. Беше толкова по-висок от мен, че лицето ми се заби в гърдите му.
- Радвам се, че се запознахме - каза той, докато ми изкарваше въздуха. - Въпреки че яко ме изплаши в асансьора.
Отдръпнах се.
- Така ли?
Зандър намести очилата си и кимна.
- Беше много страховита.
Беше ред на Джей Джей да се сбогува.
- Сега ще получа ли целувка? - попита ме той и аз завъртях глава в отрицание. - Е, хубаво - отвърна и бързо ме млясна по бузата. - Тогава ще си я открадна.
После дойде Алек. Не знаех какво точно да му кажа, но нямаше нужда, защото той попита:
- Може ли да поговорим насаме за момент? - Лицето му бе напълно безизразно и не можех да разбера какво е намислил.
- Ами... да. - Какво толкова тайно искаше да ми каже?
Поведе ме към кухнята, за да не ни чуе никой.
- Извинявай - рече тогава. - Просто исках да те питам нещо лично.
Свих рамене и опитах да скрия внезапно обзелото ме притеснение.
- Давай.
- Ти винаги носиш този апарат - обяви той и посочи надолу.
Раменете ми веднага се отпуснаха. От всички вероятности, които бяха минали през ума ми, най-малко очаквах да се интересува от апарата ми, но нямаше проблем. Можех да говоря за фотография цял ден.
- Да. - Хванах апарата и прокарах пръст по бутоните.