- Много си кисела днес - каза той, изключи телевизора и хвърли дистанционното настрани.
- Не съм. Просто не ми се гледат тъпи момчешки филми - казах аз, но знаех, че е прав.
Три седмици бяха минали, откакто се присъединих към турнето на „Хартбрейкърс“, което означаваше, че от двайсет и един дни бях сама. Освен това означаваше, че днес Кара щеше да има почивка от химиотерапията. Мама вероятно беше излязла рано сутринта, за да я вземе, и семейството ми се беше събрало за филмов маратон или турнир по карти. Като знаех, че са заедно и се радват на компанията си, сърцето ми се разтуптяваше. Ако не беше натоварената програма на момчетата, която да ме разсейва, нямаше да спирам да мисля, че не съм с тях, затова съжалих, че не излязох с другите да разгледам града. Поне умът ми щеше да е зает с нещо друго.
- По-скоро какъвто и да е филм - измърмори Оливър. - Я дай да ти видя телефона. - Той протегна ръка на възглавницата между нас, с отворена длан, сякаш очакваше да му го дам без никакви възражения.
- Не искаш ли твърде много? - попитах аз, но все пак се предадох. - Къде е твоят?
От нощта, когато готвихме заедно, нещата между нас се бяха променили. Той ми помогна да се справя с нещо, което ме измъчваше през последните четири години, и това сякаш създаде връзка между нас, или може би поправи връзката, която разруших, когато предложих да сме само приятели. Вече нямаше неловка тишина или сковани любезности; Оливър се държеше, както когато се срещнахме - весело и игриво - само че без целувките.
- В джоба ми е - каза той, докато преглеждаше телефона ми.
- Защо ти е моят?
Той натисна бутона за избиране.
- Защото се обаждам на сестра ти.
Скочих от мястото си.
- Какво? Оливър, недей! - Опитах да си взема телефона, но той го прехвърли в другата си ръка и не можех да го достигна.
- Тихо! - притисна пръст към устните си. - Пуснал съм го на високоговорител.
След разговора ни за болестта на Кара, аз вече говорех по-свободно с него за нея, което облекчаваше малко мъката по дома. Но не знаех дали ще мога да разговарям с нея днес - щях да се депресирам още повече.
- Стела, здрасти! - каза тя, щом вдигна. - Много се радвам, че се обаждаш.
- Кара ли е? - попита Оливър, а сестра ми замълча. - Ало?
- Кой се обажда? - попита тя съвсем тихо, сякаш вече знаеше отговора на въпроса си, но не можеше да повярва.
- Обажда се Оливър - каза той съвсем делово.
Не беше нужно да си казва фамилията, защото Кара беше наясно кой е и чух как си поема накъсано дъх.
- Господи божичко! - Въздъхна и на мен ми се прииска да видя познатото изумено и ококорено изражение. - Ама наистина ли? Не се майтапиш с мен, нали? Защото няма да е смешно.
- Не, няма - отвърна Оливър. - Освен това Стела ще ме убие, ако направя подобно нещо.
- Прав си - съгласи се Кара и се отпусна много по-скоро, отколкото предполагах. - Абсолютно ще те убие.
- Всъщност мисля, че вече обмисля убийството ми - каза той, като ме погледна. - Гледа ме много страховито.
- О, я стига - казах аз и скръстих ръце.
- Аха - рече Кара. - Определено звучи бясна. Какво си направил?
- Обадих ти се без нейно разрешение.
- Трябваше да попиташ! - възкликнах аз.
- Тя щеше да ми откаже - обясни Оливър на Кара. - Цял ден е намусена, макар че не го признава, и трябваше да направя нещо. Реших, че ако поговори с теб, ще се разведри.
Звънкият смях на Кара изпълни стаята.
- Тя е много упорита.
- Не ме ли обсъдихте вече? - измърморих аз, но раздразнението ми към Оливър отслабваше всеки път щом чуех смеха на Кара.
Накрая дори не говорих с нея. Оливър не затвори телефона цял час, говореха за всякакви неща, а аз слушах. Когато накрая ѝ каза довиждане, аз мълчаливо плъзнах телефона в джоба си.
- Не си ядосана, нали? - попита той след няколко секунди тишина.
- Не.
- Сигурна ли си? Много си мълчалива.
- Сигурна съм - усмихнах се аз. - Това, което направи, и за двете ни, беше много мило.
Не само беше зарадвал Кара с обаждането си, но разведри и мен. Имах нужда от точно това - да знам, че тя е щастлива. Никога не бях мислила за него само като за приятел. Това беше импулсивно решение. Но сега не ми се струваше толкова лошо. Оливър беше доказал, че наистина е мой приятел.
- За мен беше удоволствие - каза той, - но го направих по съвсем егоистични причини. Исках да видя усмивката ти.
После той се наведе и прибра един кичур зад ухото ми. Застинах под пръстите му и усмивката, която каза, че искал, също помръкна. От толкова близо усещах миризмата му - на канела от одеколона и на препарат за пране от дрехите - и я вдишах. Знаех, че е опасно да сме така близо, но не знаех как да се отдръпна.